Мусон

— Трогнат съм дълбоко от твоето излияние на привързаност. Можеш да бъдеш сигурен, че изпитвам абсолютно същите чувства.

Макар че не го показа, Уилям бе силно впечатлен от промяната, настъпила у брат му за изтеклото време. Беше възмъжал и порасъл, изпълнен със самоувереност. Мъж, с когото трябва да се съобразяваш.

— Без съмнение, ще ни се предостави случай да продължим тази приятна беседа — кимна за раздяла с глава Уилям. — Сега обаче, дългът ми на първороден син ме зове при моя баща.

Том отмина с мълчание хапливата забележка относно първородството на Уилям, макар че го засегна. Той отстъпи встрани и леко се поклони с думите:

— На твоите услуги, братко!

Уилям мина край него и без да се обръща, стигна портретната галерия на къщата. Секретарят го отведе до края й, където почука с жезъла си на двукрила врата. Тя се отвори начаса и Уилям влезе в изискано обзаведена спалня. Четирима облечени в черно хирурзи се бяха скупчили около поставено на нисък подиум легло с балдахин. Уилям отгатна професията им по засъхналите петна кръв върху дрехите. Когато приближи, те се обърнаха към него.

Познал човека в леглото, Уилям замръзна на място. Спомни си якия и енергичен мъж, който отплава от пристанището на Плимут. Този грохнал старец със сребърна брада, обръсната глава и измъчени черти, не можеше да е същият.

— Молех се Богу за пристигането ти. Ела да ме целунеш, Уилям!

Уилям отново се втурна напред, коленичи край леглото и притисна устни към бледата бащина буза.

— Благодаря на Бога, че е запазил живота ти и е помогнал толкова бързо да се възстановиш от раните си — каза Уилям с радост, зад която криеше истинските си чувства. Умира, мислеше той със смесица от въодушевление и тревога. Имението е почти в ръцете ми. Както и това прословуто съкровище, което е донесъл от мародерските си странствания. — Надявам се, че се чувстваш така добре, както изглеждаш? — попита Уилям и пое мършавата, студена ръка, отпусната върху брокатената покривка. Боже мой! Ако старият пират умре преди посвещаването, край с баронството. Без пояса на благородничеството около кръста, вкусът дори на това огромно богатство, дето е отмъкнал от варварите, ще си остане кисел.

— Ти си добър и любящ син, Уилям, но не плачи още за мен! Дори на тия гробокопачи тук — посочи той четиримата прочути хирурзи заобиколили леглото, — няма да им бъде толкова лесно да ме уморят. — Хал направи опит да се засмее. Смехът прозвуча някак кухо в екливото помещение. Никой от докторите не се усмихна.

— Любовта ми към теб се усилва от гордостта, която ме преизпълва заради завоюваната от теб слава. Кога ще заемеш мястото си сред лордовете, татко?

— В близките няколко дни — отвърна Хал. — И в качеството си на мой най-голям син, ти ще наблюдаваш удостояването ми с високата чест.

— Сър Хенри — намеси се един от докторите, — не смятаме, че ще бъде разумно да отивате в Камарата на лордовете в това състояние. Дълбоко сме загрижени…

Уилям скочи на крака и се нахвърли върху лекаря, преди той да изложи опасенията си.

— Дрън-дрън, човече. И последният глупак би видял, че баща ми има достатъчно сили, за да се отзове на призива на своя суверен. Аз ще бъда до него всеки момент. Всяко негово желание ще изпълня със собствените си ръце.

След четири дни слугите свалиха Хал по стълбите в носилка, а край нея сновеше неспокойно Уилям. Каретата на лорд Чайлдс чакаше готова пред парадния вход, а Том и Аболи стояха зад кордона конници, които щяха да я ескортират.

Лакеите оставиха носилката на земята до каретата и за момент настъпи объркване, понеже никой не знаеше какво да прави по-нататък. Том бързо излезе напред, като избута брат си с рамо и преди докторите да успеят да се намесят, вдигна с лекота баща си и влезе в каретата с измършавялото тяло на ръце.

— Татко, това е неразумно. Подлагаш силите си на огромно изпитание с това пътуване — прошепна той в ухото му, докато го настаняваше и завиваше с дебел губер.

— Кралят може да замине за континента заради войната и кой знае кога ще се върне отново.

— Тогава нека ние с Аболи те придружим — примоли се Том. — Уилям е забранил.

— Той ще се погрижи за мене — отвърна Хал, като придърпа около раменете си лъскавите кожи. — Ти трябва да останеш тук с Уолш, за да пазиш интересите ни при търга. Много разчитам на тебе, Том.

Том знаеше, че истинската причина за този отказ, бе нежеланието на баща му да се събират двамата братя на едно място.

— Както кажеш, татко! — примири се той.

— Щом приключи тая работа с лордовете и търгът свърши, можем да се приберем в Хай Уийлд и да обмислим, как да спасим Дориан.

— Ще очаквам завръщането ти тук — обеща Том и излезе от каретата.

Уилям се качи, седна до баща си, кочияшът изплющя с камшик и екипажът затрополи през портите навън.

Том се обърна към Аболи:

— Стига му, дето Черният Били ще го тръска насам-натам в тая таратайка. Няма да му позволя същото на връщане към Хай Уийлд. Тоя разбит път да Девън ще го довърши. Трябва да откараме татко до Плимут с кораб. Морето е по-подходящ път за него, а и ние с теб ще се грижим за него по-добре.

— Нямаш кораб, Клебе — напомни му Аболи. — „Серафим“ и „Минотавър“ принадлежат на Компанията.

— Тогава ще наемем друг.

— В Канала е пълно с френски капери.

— Ще ни трябва нещо малко и бързо. Достатъчно малко, за да не възбужда апетита им и достатъчно бързо, за да се измъкнем при нужда.

— Мисля, че познавам собственика на такъв съд — отвърна замислен Аболи. — Освен, ако нещо се е променило, докато ни нямаше.

75.

Наддаването във великолепната сграда на Компанията, разположена на „Леденхол стрийт“, продължи четири дни. Том седеше до мастър Уолш, за да записва ставките за отделните стоки.

Главната тръжна зала бе оформена като циркова арена. Концентрични редици пейки се издигаха от катедра, поставена на нисък подиум в средата. Пейките бяха така претъпкани от търговци, техни секретари и деловодители, че нямаше място за всички желаещи да влязат. Мнозина бяха успели да се доберат единствено до правостоящи места край стената, но и те участваха ентусиазирано, като крещяха ставките си и размахваха високо каталози, за да привлекат вниманието на аукционера.

Докато слушаше, как ставките се вдигат с лудо увлечение, Том си мислеше за сандъците злато, заключени в хранилищата под тръжната зала. В нощта на пристигането на кервана ги бяха прекарали от кея на Компанията с каруци, по тъмните калдъръмени улички и с петдесет моряка охрана.

Стана ясно, че предвидената от лорд Чайлдс обща сума ще бъде значително надхвърлена в истеричното наддаване, което започна. С всеки изминал ден, Том виждаше как паят му набъбва.

— Мили Боже! — изненада се той, когато в последния ден привърши с драскането на сметките си. — Та аз може да получа над хиляда лири! — Това беше колкото един миньор или полски работник в Хай Уийлд изкарва за цял живот. Остана сащисан от такова състояние, докато се сети, какъв ще е паят на баща му. — Почти сто хиляди! — възкликна Том. — Плюс хермелиново наметало и баронски саблен колан с диаманти. — После устните му се свиха от гняв. — И всичко това ще падне право в лапите на Черния Били. На Черния Били, който си изповръща червата всеки път, когато стъпи на кораб.