Музей на страха

— Деветдесет и два долара! — извика О’Шонеси. — Колко питиета си ударил преди да дойда?

— Хубавите неща в живота не са безплатни, Патрик — рече скръбно Смитбак. — А това с особена сила важи за истинския малцов скоч.

— Като си помисли човек за горките гладуващи деца.

— Мисли си за горките жадни журналисти. Следващият път ти черпиш. Особено ако дойдеш пак с някоя толкова шантава история.

— Предупредих те. И се надявам, че няма да имаш нищо против да пиеш „Пауърс“. Няма да намериш истински жив ирландец да плати такава сметка. Само шотландец може да си позволи толкоз за едно питие.

Замисленият Смитбак зави по авеню „Кълъмбъс“. Изведнъж спря. Макар теорията на Пендъргаст да беше нелепа, тя му подсказа една идея. Въпреки възбудата, предизвикана от папагалските убийства и находката на улица „Дойърс“, никой всъщност не се бе заел със самия Ленг. Кой бе той? Откъде се беше появил? Къде е завършил медицина? Каква е била връзката му с музея? Къде е живеел?

Сега вече нещата му изглеждаха по-розови.

Статия за масовия убиец доктор Енок Ленг. Да, да — това беше. Това би могло да му спаси задника в „Таймс“.

Като си помисли човек, идеята беше даже много добра. Този тип е предхождал Джак Изкормвача. „Енок Ленг — портрет на първия сериен убиец в Америка.“ Можеше да стане уводна статия на „Таймс сънди мегъзин“. Така щеше да удари два заека с един куршум — щеше да направи проучването, което бе обещал на О’Шонеси, и същевременно да разучи миналото на Ленг. И нямаше да злоупотреби с ничие доверие — защото след като установеше кога е починал, това щеше да сложи край на шантавата теория на Пендъргаст.

Изведнъж усети как потреперва от страх. Ами ако Хариман вече рови историята на Ленг? Най-добре ще е веднага да се залавя за работа. Имаше поне едно голямо предимство пред Хариман — беше страхотен изследовател. Ще започне с вестникарската „морга“ — ще потърси дали и кога е споменавано нещо за Ленг или Шотъм, или Макфадън. Ще потърси сведения за още убийства, извършени по метода на Ленг: с характерната дисекция на гръбначния мозък. Ленг сигурно е убил повече хора, отколкото бяха открити на улица „Кетрин“ и „Дойърс“. Може би някои от тези убийства са излезли на бял свят и са попаднали в пресата.

А му оставаше и архивът на музея. От проучванията за предишната си книга той го познаваше отлично. Ленг е бил свързан с музея. Там имаше истинска златна мина за информация, само да знае човек къде да я намери.

Щеше да има и допълнителна изгода — би могъл да предаде на Нора информацията, която тя търсеше — къде е живял Ленг. Един малък жест, който би могъл върне отношенията им в старото русло. А и кой знае? Може би да върне и разследването на Пендъргаст в старото русло.

Срещата му с О’Шонеси в крайна сметка не беше пълна загуба.

Втора глава

Източна дванайсета улица бе типична за Ийст вилидж, реши О’Шонеси, докато завиваше по нея от Трето авеню: смесица от пънкари, набедени поети — реликви от шейсетте години, както и стари обитатели, които просто нямаха енергията или парите да се преместят. Улицата бе станала малко по-свястна през последните години, но пак изобилстваха очукани жилищни сгради между по-лъскавите магазини, барове и дюкяните за грамофонни плочи втора употреба. Забави крачка, наблюдаваше минувачите: бедни туристи, които се опитваха да се правят на важни; застаряващи пънк рокери с отдавна излезлите от мода стърчащи кичури червена коса; художници с изпоцапани с бои дънки, които влачеха платна; изтощени от дрогата скинари в кожени облекла с дрънчащи синджири. Заобикаляха отдалеч: нищо не изпъкваше на нюйоркските улици повече от полицай в цивилни дрехи, дори когато е временно отстранен и разследван.

Забеляза магазина далеч пред себе си. Беше малко дюкянче, смачкано между две стари сгради, които сякаш бяха с увиснали плещи от безбройните пластове графити. Витрината на магазинчето бе потънала в прах, пълна със старинни кутии и лавици, толкова избелели от времето и слънцето, че бе невъзможно да се прочетат етикетите. С малки мазни букви над витрината бе изписано: „Аптека Ню Амстердам“.

О’Шонеси спря и огледа фасадата. Трудно беше да се повярва, че подобна реликва е оцеляла, след като на съседния ъгъл имаше магазин на „Дуейн Рийд“. Никой не влизаше и не излизаше.

Пристъпи напред, приближи вратата. Имаше звънец и малка табелка, на която пишеше: „Само в брой.“ Натисна звънеца, чу го да издрънчава глухо някъде далеч далеч навътре. Доста време не долови никакъв друг шум. След това дочу тътрещи се стъпки. Ключалката изщрака, вратата се отвори и пред него застана някакъв мъж. Поне О’Шонеси си помисли, че беше мъж: с плешива като билярдна топка глава и мъжки дрехи, но лицето му бе тъй странно безизразно, че бе трудно да се определи полът му.

Без да каже нищо, човекът се обърна и се затътри отново навътре. О’Шонеси го последва оглеждайки се с любопитство. Бе очаквал да се озове в стара аптека с характерната чешмичка за газирана вода и дървени лавици, отрупани с аспирин и пакети лигнин. Но вместо това се оказа в невероятна миша дупка с наблъскани един върху друг кашони, паяжини и прах. Едва сдържал се да не се закашля, О’Шонеси продължи по сложния проход към задната част на магазина. Тук се озова пред мраморен тезгях, малко по-малко прашен от останалата част на дюкяна. Човекът, който го пусна, бе заел мястото си зад него. До стената зад гърба му бяха подредени дървени шкафове с малки чекмеджета, О’Шонеси присви очи да прочете хартиените етикети, мушнати в медни рамки върху всяко от чекмеджетата: амарант, нукс вомика, коприва, върбинка, кукуряк, куче грозде, нарцис, овчарска торбичка, перлен трилистник. На съседната стена имаше стотици стъкленици, а под тях няколко реда сандъци, върху които с червен маркер бяха надраскани химически формули. Върху тезгяха лежеше книга със заглавие „Рецептурник“.

Мъжът — на О’Шонеси му беше по-лесно да го смята за мъж — се вторачи в него с очаквателно изражение на бледното си лице.

— О’Шонеси, консултант на ФБР — рече той и извади служебната карта, която му бе осигурил Пендъргаст. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако е удобно.

Мъжът се вгледа внимателно в картата и в един миг О’Шонеси си помисли, че няма да я уважи. Но продавачът само сви рамене.

— Какви хора посещават магазина ви?

— Най-вече онези врачки.

Лицето на мъжа се изкриви.

— Врачки ли?

— Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.

О’Шонеси изведнъж се светна.

— Имате предвид вещици.

Мъжът кимна.

— Други? Лекари, да речем.

— Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога — хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.

— Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?

Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.

— Там всички се обличат необичайно.

О’Шонеси се замисли за миг.

— Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.

— Може би имаме — отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.

Отговорът му изненада О’Шонеси.

— Какво искате да кажете?

— През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми — той тогава е въртял магазина — започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.