Музей на страха

Изведнъж лъчът се закова на място. Нора видя как бледото лице на Пендъргаст изгуби и малкото цвят; който обикновено имаше. Отначало той просто се вторачи без да помръдва, дори сякаш не дишаше. След това бавно приближи сандъка. Лъчът на фенерчето потрепваше, докато вървеше. Нора го последва, питаше се какво бе въздействало тъй наелектризиращо на агента.

Този стъклен сандък не беше като останалите. В него нямаше скелет, препариран ловен трофей или някое резбовано божество. Зад стъклото се виждаше фигурата на мъртъв мъж, чиито ръце и крака бяха оковани с груби железни белезници и окови, сякаш взети от някоя музейна експозиция. Мъжът беше облечен в черно, с редингот от деветнайсети век и панталони на райе.

— Кой…? — успя да прошепне Нора.

Ала Пендъргаст беше като парализиран, не чуваше нищо, лицето му бе като вкаменено. Цялото му внимание бе приковано към изложения мъртвец. Светлината безмилостно шареше по трупа. Спря се задълго върху един детайл — бледа ръка, със сгърчена и съсухрила се плът. От разкъсаната гниеща плът стърчеше кокалче на пръст.

Нора се взря в оголеното кокалче — обагрено в червено и жълтеникаво на фона на пергаментовата кожа. Повдигна й се, когато осъзна, че на ръката й липсваха всичките нокти; всъщност кранчетата на пръстите представляваха кървави пънчета, пробити от стърчащите кости.

След това — бавно и неумолимо — светлината тръгна нагоре по трупа. Лъчът премина върху копчетата на редингота, върху колосания нагръдник и едва тогава спря върху лицето.

Беше мумифицирано, сбръчкано, съсухрено. Въпреки това обаче беше удивително добре запазено, всичките му черти бяха тъй добре моделирани, сякаш бяха издялани от камък. Изсъхналите, сбръчкани устни бяха разтворени, сякаш се усмихваха, и разкриваха две редици хубави зъби. Само очите ги нямаше — зейналите очни ябълки бяха като бездънни кладенци, в които не можеше да проникне никаква светлина.

Стори й се, че откъм вътрешността на черепа се дочу кухо, приглушено шумолене.

Проникването дотук в къщата вече бе изпълнило Нора с ужас. Но сега съзнанието й напълно блокира от още по-жесток шок: шокът на разпознаването.

Тя машинално се обърна към Пендъргаст, изгубила дар слово. Той не помръдваше, широко отворените му очи бяха вторачени в трупа. Каквото и да бе очаквал да открие, то във всеки случай не беше тъкмо това.

Отмести ужасена погледа си отново към трупа. Дори смъртта не можеше да я разколебае. Трупът имаше същата мраморно бяла кожа, същите фини черти, същите тънки устни и орлов нос, същото високо и гладко чело и изтънчена брадичка, същата мека и много светла коса — като Пендъргаст.

Шеста глава

Къстър огледа заподозрения — вече бе започнал да го нарича така — с дълбоко задоволство. Той стоеше в собствения си кабинет, с ръце, заключени зад гърба му с белезници, с кривната вратовръзка и омачкана бяла риза, разрошен, с тъмни потни петна под мишниците. Как наистина се срутват величията. Държал се бе дълго, поддържаше високомерната си, нетърпелива фасада. Но сега очите му бяха зачервени, устните му трепереха. Не можеше да повярва, че това би могло да се случи именно с него. Дължеше се на въздействието на белезниците, помисли си Къстър, уповавайки се на опита. Много пъти беше виждал подобни реакции и преди, и то на хора, далеч по-корави от Бризбейн. Имаше нещо в студеното стягане на белезниците около китките ти, в осъзнаването на факта, че си арестуван, безпомощен — хванат, — което хората не можеха да понесат.

Истинската, чистата полицейска работа бе свършила — сега оставаше само да се съберат всички малки съпътстващи улики, работа, която можеха да свършат и по-нискостоящите от екипа му. А самият Къстър можеше да се оттегли от сцената.

Погледна към Нойс и видя възхитата, изписана върху дребното му, кучешко лице. След това се обърна към заподозрения:

— Е, Бризбейн, всичко си идва на мястото, нали?

Бризбейн го погледна с нищо неразбиращи очи.

— Убийците винаги си мислят, че са по-умни от всички останали. Особено пък — от полицията. Но когато човек се замисли, Бризбейн, изобщо не си действал умно. Да държиш, например, костюма си за предрешаване тук, в кабинета си. А и всичките тези свидетели. Да се опитваш да криеш доказателства, да ме лъжеш колко пъти си ходил в архива. Да убиваш хора толкова близо до местоработата или до жилището си. Списъкът може да бъде продължен, нали?

Вратата се отвори и униформен полицай подаде на Къстър някакъв факс.

— А ето, че пристигна и още една малка подробност. Да, малките факти могат да се окажат много неудобни. — Зачете се във факса. — Аха. А сега вече знаем откъде си получил медицинските си познания, Бризбейн — учил си медицина през първата си година в „Йейл“. — Подаде факса на Нойс. — После си се прехвърлил към геологията. А след това — към правото.

Къстър поклати отново глава, сякаш не можеше да повярва в безкрайната глупост на престъпниците.

Бризбейн най-сетне намери сили да проговори:

— Не съм убиец! Защо ще убивам всичките тези хора?

Къстър сви рамене, философски примирен.

— Същият въпрос ти зададох и аз. Но защо изобщо убиват серийните убийци? Защо е убивал Джак Изкормвача? Или Джефри Дамър? Това е въпрос, на който трябва да отговорят психиатрите. Или може би Господ Бог.

Бедната след тези реплики той се обърна към Нойс.

— Свикай пресконференция за полунощ. На площад „Полиция“, номер едно. Не, почакай, нека я направим на стълбището на музея. Обади се на комисаря, на пресата. И най-важното — обади се на кмета на личния му номер в резиденцията „Грейси“. Това ще е едно от обажданията, на което ще се зарадва, че го измъква от леглото. Кажи им, че сме арестували „Хирурга“.

— Слушам, сър — отвърна Нойс, завъртя се кръгом и тръгна.

— Господи, какъв ще е отзвукът… — Гласът на Бризбейн бе висок, задавен. — Капитане, ще се погрижа да ти отнемат значката за всичко това…

Задави се от ярост и страх и не можа да продължи.

Къстър обаче не го слушаше. Беше замислил нов гросмайсторски ход.

— Почакай! — извика на Нойс. — Нека кметът бъде наясно, че ще е звездата на шоуто. Ще го оставим той да съобщи новината.

След като вратата се затвори, мислите на Къстър поеха отново към кмета. Изборите бяха след седмица. Тази помощ щеше да му дойде много добре. Да го остави той да направи съобщението, беше хитър, много хитър ход. Носеха се слухове, че след изборите длъжността на комисаря щяла да стане вакантна. А, в крайна сметка, никога не беше прекалено рано човек да започне да се надява.

Седма глава

Нора отново погледна Пендъргаст. И отново бе поразена от дълбочината на шока му. Не можеше да откъсне очи от трупа: пергаментовата кожа, фините, аристократични черти, толкова светлата коса, която би могла да бъде и бяла.

— Лицето. То е съвсем като… — Нора се опитваше да разбере, да изрази мислите си.

Пендъргаст не отговори.

— Приличате си поразително — успя да изрече най-сетне Нора.

— Да — долетя шепотът му. — Много.

— Но кой е той…?

— Енок Ленг.

Нещо в тона му накара Нора да настръхне.

— Ленг? Но как е възможно? Мислех си, че го смятахте за жив.

Пендъргаст с видимо усилие успя да откъсне очи от стъкления сандък и да се обърне към нея. Тя прочете в тях много неща: ужас, божа, страх. Лицето му бе напълно лишено от кръв в полумрака.

— Бил е жив. Доскоро. Но някой го е убил. Измъчвал го е до смърт. И го е положил в този сандък. Изглежда сега ще си имаме работа с онзи, другия.

— Още не мога да…