Натюрморт с гарвани

Колекцията се бе оказала наистина забележителна, дори по-забележителна, отколкото Пендъргаст бе намекнал, че ще бъде. Беше пълна с най-разнообразни предмети, най-доброто от всичко: скъпоценни камъни, вкаменелости, ценни метали, пеперуди, билки, отрови, отдавна изчезнали животни, монети, оръжия, метеорити. Всяка зала, всяко ново чекмедже и лавица му разкриваха нови неща, някои — удивителни, други — дълбоко обезпокоителни. Не ще и дума, че това бе най-страхотният музей на чудатости, събиран някога.

Колко жалко обаче, че възможностите публиката да го види някога бяха почти нищожни. Поне не и през този век. Изпита известна ревност, че принадлежеше на Пендъргаст, а не на самия него.

Рен вървеше бавно през мрачните зали, преминаваше от една в друга, поглеждаше това и онова, за да се увери, че всичко е наред, че не бе пропуснал нещо, че не бе оставил нищо след себе си.

Най-накрая стигна до крайната си цел. Спря, лъчът на фенерчето му осветяваше гора от стъкло: мензури, реторти, апаратура за титруване и епруветки — всичките отразяваха неговата светлина от дългите черни правоъгълници на дузина лабораторни маси. Лъчът се спря най-сетне на врата в дъното на лабораторията. Зад нея се намираха последните помещения, в които Пендъргаст изрично му бе забранил да влиза.

Рен се обърна, огледа слабо осветените, покрити с гоблени зали, през които току-що бе минал. Това дълго пътешествие му напомни кой знае защо за разказа на По „Маската на Червената смърт“, в която принц Просперо бе подготвил за маскения си бал серия от зали, всяка от които по-фантастична, по-необичайна, по-страховита от предишната. Последната — Залата на смъртта — бе черна с кърваво оцветени прозорци.

Рен погледна отново лабораторията и насочи лъча към малката затворена врата в отсрещната стена. Докато съставяше каталога, често се бе питал какво ли се криеше зад нея. Но може би, като се замислеше сега, бе по-добре да не знае. А и толкова му се искаше да се върне към забележителната счетоводна книга, която го очакваше в библиотеката. Работата върху нея бе начин да остави тези странни и обезпокоителни колекции зад гърба си, поне за известно време.

… И ето го отново: шумолене на плат, ехото на потайни стъпки.

Рен бе прекарал почти целия си съзнателен живот в слабо осветени, тихи подземия и слухът му бе необикновено остър. От време на време, докато работеше в тези помещения, бе чувал същото шумолене, същите тайни стъпки. Понякога имаше чувството, че го следят, докато изучаваше внимателно отворени шкафове или докато си водеше бележки. Беше се случвало прекалено често, за да бъде само плод на въображението.

Докато се обръщаше и поемаше обратно през тъмните зали, Рен бръкна в джоба на лабораторната си престилка и улови дръжката на книговезки нож с тясно лезвие. Лезвието бе ново и много остро.

Едва доловимите стъпки следваха неговите.

Рен погледна по посока на шума. Сякаш идваше иззад голям комплект дъбови изложбени шкафове, подредени покрай дясната стена.

Избените помещения бяха обширни и сложни, но Рен ги бе изучил добре по време на двумесечната си работа. И той знаеше, че тези шкафове свършват при напречната стена. Беше задънена улица.

Продължи да върви, докато почти не стигна края на залата. Пред него се спускаше богат брокатов гоблен, който закриваше прохода към следващото помещение. И тогава неочаквано, с бързината на пор той се метна надясно и застана между шкафовете и стената. Извади скалпела от джоба си, насочи го напред и освети с фенерчето си тъмнината зад шкафовете.

Нищо Беше празно.

Но докато мушкаше книговезкия нож обратно в джоба си и се отдръпваше от шкафовете, той чу с абсолютна яснота и отчетливост лекото потропване на оттеглящите се стъпки, които бяха толкова леки и толкова бързи, че можеха да принадлежат само на дете.

Четиридесет и шеста глава

Кори мина бавно с колата си покрай къщата на Краус и изруга старата сграда. Истинска грамада за семейство Адамс, ако можеше да съществува такава. Онази досадна старица не се виждаше никъде, навярно отново се бе разболяла. Ролсът на Пендъргаст още го нямаше и мястото изглеждаше като изоставено с цялата си овехтялост в задушаващата жега, обградено от жълтеещата царевица. Горе, в небето, буреносният клин с форма на наковалня пълзеше на фона на слънцето. Радиото предаваше нови предупреждения за торнадо от Додж сити до границата на Колорадо. Когато погледна на запад, небето бе толкова черно и масивно, сякаш бе направено от каменна плоча.

Няма значение. Тя щеше да влезе и да излезе от пещерите за петнайсетина минути. Една бърза проверка и толкоз.

На около четвърт миля зад къщата на Краус тя спря на един черен път, водещ към близките ниви. Паркира колата на обръщач, където не можеше да бъде видяна от пътя. Над върхарите на царевицата на изток едва се виждаше подходната алея към къщата на Краус; ако минеше напряко през царевицата, нямаше да я забележи никой.

Запита се за миг дали идеята да мине през царевицата бе наистина добра. Но после се сети, че Пендъргаст бе твърдо убеден, че убиецът действа само нощем.

Мушна фенерчето в джоба си, излезе от колата и затвори вратичката. След това навлезе в царевиците и закрачи между редовете към пещерите.

Горещината, излъчвана от листата, я затисна почти до точката на задушаването. Кочаните изсъхваха — царевицата за газохол се жъне суха — и Кори се запита какво ли би станало, ако нивите се подпалят. Мисълта й хареса и тя й се наслаждава, докато не достигна до падналата ограда от тараби, която отделяше имота на Краус от околните ниви.

Следва оградата, докато не достигна до гърба на къщата. Огледа се бързешком назад, в случай, че старата дама изникне на някой от прозорците, но те всички си оставаха тъмни и празни, досущ като липсващи зъби. Честно казано, от къщата я побиваха тръпки: издигаща се на фона на застрашителното небе, олющена и самотна, с няколко чворести, изсъхнали дървета зад нея. Слабите лъчи на слънцето още осветяваха мансардните покриви и кръглите прозорчета. Но сянката на приближаващия атмосферен фронт пълзеше над царевицата като одеяло и къщата потъмняваше на фона на небето зад нея. Кори долавяше мириса на озон, а влажността ставаше все по-задушаваща. Бурята щеше да бъде по-лоша, отколкото изглеждаше от вътрешността на караваната — далеч по-лоша. Най-добре бе да побърза, преди небето да се е разтворило, за да слезе адът на земята.

Обърна се и пое покрай пътечката към пещерата, приведена, в случай, че старата Краус погледне от някой прозорец на втория етаж. В следващия миг вече се спускаше в изсечения в пръстта проход и стигна до желязната врата.

Огледа внимателно земята пред нея, но прахът бе непокътнат. Никой не бе минавал насам поне два-три дни. Изпита и облекчение, и разочаровани: убиецът, ако изобщо бе идвал тук, очевидно отдавна бе изчезнал, а липсата на следи правеше по-голяма вероятността хипотезата й да бе пълна глупост. И все пак, щом бе стигнала дотук, би могла да провери мястото.

Погледна отново през рамо, след това се наведе да огледа катинара на желязната врата. Идеално: старият тип резе, каквито са се произвеждали и преди сто години, все още принципно непроменено. Беше същият вид ключалка, като на входната врата на караваната, върху която се бе упражнявала; същият тип катинарчета се използваха и за шкафчетата в училищните съблекални. Усмихна се, като си спомни как бе поставила в шкафчето на Брад Хейзън увита като подарък кутия с конски фъшкии с розичка и поздравителна картичка. И той изобщо не разбра кой го бе сторил.

Първо дръпна силно катинара, за да се увери, че бе заключен. Това бе първото правило на касоразбивача — не употребявай никакви инструменти, докато не си сигурен, че са ти нужни.

Беше заключен, добре. Ето ни и нас, идваме,помисли си тя.

Извади един плик от зелен филц и го разтвори внимателно. Вътре имаше малък комплект разтягащи стеги и повдигащи игли, които тайно си бе изработила в час по металообработване. Избра стягата, която й се видя с подходящ размер и я вкара в ключалката, като приложи необходимия натиск в посока отключване. Знаеше, че разбиването на ключалки в основата си означава да намериш дефекта на дадения модел: отделните зъбчета никога не бяха с абсолютно еднакви размери, винаги имаше малки разлики, които можеха да бъдат използвани. След това вкара иглата и внимателно опипа издатъците, търсейки най-добре пасналите, което щеше да означава — най-дебелия щифт. Тъй като най-дебелият щифт се свързва първи, когато се приложи въртящата сила, беше важно да определи дебелината на всички щифтове — от най-дебелия до най-тънкия. Ето го: щифтът, който държеше най-здраво. Внимателно го повдигна с иглата, докато не дойде в хоризонтално положение. След това се зае със следващия по дебелина, после с по-следващия, като внимаваше да запази еднакъв натиск. Най-сетне водещият щифт изщрака; тя дръпна катинара и той се отвори.