Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Повечето от персонала на Съдебната палата си бе тръгнал в пет и паркингът беше почти празен. Два реда по-надолу от мястото, където бе паркирал Харди, в един крайслер льо барон кабриолет със свален гюрук седеше Кен Фарис. Харди забави крачка и накрая спря.
Фарис беше вперил поглед към хоризонта, с кръстосани върху гърдите ръце, напълно неподвижен. Можеше да мине и за статуя. Беше напуснал кабинета на Страут заедно със Селин Неш преди близо четирийсет и пет минути и все още се намираше на паркинга? Може би тя бе останала и си бяха поговорили известно време. Въпреки това, на Харди му
Харди прекоси няколко реда места за паркиране. Беше вече на пет-шест метра от льо барона, когато Фарис се размърда. Съвсем леко, но Харди разбра, че го е забелязал.
— Видях ви да стоите тук съвсем неподвижен — каза той. — Почудих се дали сте добре.
Маската отстъпи пред една прекалено стеснителна усмивка.
— Относително казано, „добре“. Предполагам, че съм добре.
Харди му махна леко и започна да се отдалечава, когато Фарис го извика по име. Той се върна обратно до колата.
— Знаете ли, Селин спомена нещо. Не знам. Може и да има някаква връзка.
Харди наостри уши.
— Да не би случайно да сте адвокат, г-н Фарис?
Проблясване на зъби.
— Защо мислите така?
— Ами, определяте „добре“ като относително казано. Нещо, което знаете, като имащо някаква връзка. Това е адвокатска терминология.
Фарис си подаде ръката.
— Отлична догадка. Наричайте ме Кен, ако обичате. Станфорд, випуск 1955-а. Но никога не съм практикувал, освен дето бях юрисконсулт на Оуен.
— На пълен работен ден?
— И отгоре. Сега съм главен административен директор на „Оуен Индъстрис“. Главният изпълнителен директор след Оуен. Електроника, компоненти, развитие на телевизори с ВКИ.
— Не знам какво означава ВКИ.
— Телевизори с висок контраст на изображението. Повече точки на екрана. По-хубава картина. Японците са с километри пред нас, но на Оуен му харесваше, така че продължавахме.
— Е, каква е имащата евентуално връзка информация?
— Селин току-що го спомена. Оуен й бил казал, че ще излиза с „Елоиз“…
— С „Елоиз“ ли?
— Яхтата на Оуен. Трябвало да тръгнат в събота с Мей Шинтака — тя си вика Мей Шин.
— Приятелката му ли?
Фарис направи гримаса.
— Нещо такова. Бих казал по-скоро държанка.
— Искате да кажете, че я е издържал ли? Хората наистина ли го правят?
Фарис се разсмя, без да му е кой знае колко смешно.
— Оуен смяташе, че си плащаш на жените по един или друг начин. „Всяка работа си има цена, Уил — наричаше ме Уил, от «Фарис Уийл», нали знаете, виенското колело, нищо, че не се пише така — и да изчукаш някого също си има цена. Затова е по-добре да си плащаш предварително. Не те будалкам.“
— Въпрос на подход, предполагам — отвърна Харди.
— Г-н Харди…
— Дизмъс — после, в отговор на въпросителното присвиване на очите: — Дизмъс, добрият разпнат крадец.
— Добре, Дизмъс. Това обаче не е моят подход, женен съм за моята Бети от двайсет и пет години. Но Оуен не беше като мен или като който и да е друг, когото познавам. Той обичаше Елоиз, жена си и след като тя загина, знаеше, че никога повече няма да обича никоя друга, така че не търсеше любов и нямаше да
тръгне да си играе на шикалки. Може да звучи жестоко, но е доста честно.— Значи тази Мей Шин…?
— Започна да ходи доста сериозно с нея от януари, февруари, там някъде.
— Тя излязла ли е с яхтата на Оуен в събота?
— Селин казва, че той възнамерявал да я вземе. Само това знам.
— Ако го е направил, вероятността се увеличава — подхвърли Харди.
— Какво имате предвид?… О, разбирам.
— Има ли някакъв начин да се свържете с нея, с Мей Шин? За да разберем още сега.
Сенките се бяха удължили, бризът бе замрял. Фарис бръкна в портфейла си и извади едно квадратно бяло листче хартия.
— Телефони за в краен случай. Не знам защо изобщо не се сетих за Мей.
Докато Фарис набираше номера от телефона в колата си, Харди отстъпи назад. Присви очи към листа. Разполагаше с достатъчно светлина и беше на достатъчно разстояние, за да различи цифрите до името на Мей Шин, а и достатъчно време, за да ги запомни.
Реши, че също така разполага с достатъчно време, за да се отбие до яхтклуба по пътя си нагоре към „Авеню“. Нямаше да се отклони кой знае колко. И ако можеше да докаже, че Оуен е излязъл в открито море в събота, ден преди ръката, която можеше да се окаже негова, да бе намерена в стомаха на акулата в „Стейнхарт“, щеше да е на път да се сдобие с дело.
Мей Шинтака не си бе у дома — или пък не вдигаше телефона. На Кен Фарис му се обади телефонен секретар и той я помоли да му позвъни веднага, щом й се удаде възможност.
Вече съвсем се бе смрачило, имаше задръстване точно преди зоната за пешеходци по крайбрежната алея. Харди си спомни. Беше сряда вечерта, когато празното пространство пред яхтклуба се превръщаше в пазар за месо. Юпитата си подхвърляха остроумни забележки за преснотата на аругулата и преимуществата и недостатъците на полуготовите в сравнение с домашно приготвените спагети.
Сузукито му изглеждаше не на място сред редовете биймърс и миатас. Харди изчакваше колоната и се чувстваше стар, много по-стар, отколкото когато беше баща предишния път. Наистина закъсняваше. Трябваше да се обади на Франи или на Моузес в „Шамрок“. Да им каже, че се прибира.
Или пък да забрави за отбиването в яхтклуба. Какво очакваше да открие на или около „Елоиз“, което не можеше да почака до сутринта? Само дето вече беше тук. Щеше да се обади в „Шамрок“ от някой автомат, Франи щеше да е с брат си — нямаше да им се отрази зле да убият малко време заедно, само двамата. Щеше да му отнеме не повече от една-две минути да огледа яхтата.
Светофарът присветна и той премина на жълто, след което до самия клуб оставаха само още две пресечки и двеста кораба покрай четири понтона зад вълнолома. Крайбрежието беше оградено с двуметрова ограда, която завършваше отгоре с бодлива тел.
Харди понякога си мислеше, че в някое от предишните си прераждания сигурно е бил моряк — изпитваше интуитивно влечение към всичко морско. Обичаше да лови риба, да се гмурка с леководолазен костюм, да разхожда акули — опитвайки се да събуди у тях желание за живот, сякаш имаше нещо специално, което ги свързваше.