Неоспоримо доказателство

Ръчно ушитата широка синя риза на Анди нямаше нито една гънка, дори и под тогата, а златните копчета за ръкавели, с изработените по поръчка инициали „А.Б.Ф.“, създаваха подходящото за един съдия впечатление.

Копчетата за ръкавели често се виждаха, докато Фаулър седеше зад банката с разперени върху устните си пръсти и слушаше нечии прения — които след това си спомняше почти дословно. Копчетата за ръкавели допринасяха за онова, което римляните наричаха gravitas — тежест — почти неподлежащото на описание качество, което придаваше на действията и решенията на един човек значимост. На съдийското място негова светлост Анди Фаулър притежаваше тежест, и то голяма.

Тук, в кабинета му или в дома му, беше по-различно, но не кой знае колко. В къщи Харди се подвизаваше по джинси и горнище на анцуг — по времето, когато беше барман, се чувстваше удобно с маратонки, стари рипсени панталони и тениска. Докато сега, в един от трите си нови костюма, Харди усещаше възела на вратовръзката на адамовата си ябълка. Анди, точно обратното, пристигаше на неделно барбекю в изгладени с ръб каки на цвят панталони, кожени мокасини с пискюли, официална риза и блейзер, понякога дори с вратовръзка. Когато Анди играеше тенис, което той правеше добре и често в „Олимпик Клъб“, той се обличаше изцяло в бяло. Харди предполагаше, че спи с шита по поръчка пижама и си слага халат и пантофи, докато си пие кафето сам в кухнята.

Харди взе преспапието от бюрото му. Съдия Фаулър се извърна към него.

— Не искам да ти причинявам това, но дори и без сътрудничеството на това момиче, не можем да продължаваме с тази углавна кражба в големи размери.

— Не можем ли? Защо?

— Защото подобен род клопки не минават пред мен, Диз. Крис Лок го знае. И Арт Драйсдейл го знае. Не мога да разбера защо продължават да препращат тия нещастници към Върховния съд.

Съдията започваше да се ползва с все по-лоша и по-лоша слава из Палатата заради възгледите си относно принудителните показания. Неговата популярност, някога твърде голяма, беше накърнена от това, но той беше против да се пращат на топло хора за престъпления, които смяташе, че не биха извършили без натиск от страна на полицията.

— Жената — продължи той, — си хваща клиент на „Юниън Скуеър“, и двамата отиват в хотелската му стая. Телевизорът в стаята, за най-голяма изненада, всъщност се оказва видео камера и когато нашето момче излиза от стаята, за да отиде до банята, ние се сдобиваме с чудесно филмче с Езми Айела, заснета как прибира портфейла му, в който случайно има точно толкова долара, колкото да се образува дело, за както законът го нарича кражба в големи размери — той поклати глава с отвращение. — Понеже те обичам, както току-що видя, блъфирах. Кой знае, може да издаде сводника си. Но тя няма да го направи по никакъв начин. Така че това си става отново онова, което си е в действителност — подлежаща на наказание проституция, която не би трябвало да се разглежда в моята зала.

— Но тя наистина е откраднала парите, Анди.

— Диз, те всичките крадат. Защо, преди всичко, мислиш, че проституцията е незаконна?

— Значи просто да я глобим и да забравим?

Раменете на Фаулър увиснаха.

— Всеки Божи ден ние ги глобяваме и ги забравяме. Просто няма никаква надежда — повтори той.

Тежестта и равновесието на преспапието действаше невероятно добре. Харди седна, продължавайки да го държи, като го прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Съдията се отправи към един от двата прозореца зад бюрото и кръстоса ръце зад гърба си.

Харди се изправи, постави преспапието обратно на мястото му и се приближи до мъжа, бил негов тъст в продължение на пет години.

— Анди, добре ли си?

Съдията въздъхна.

— Естествено, добре съм — той бързо възвърна усмивката си. — Ето.

Фаулър не каза нищо повече за това, защо няма никаква надежда, но ако в момента не му се говореше, Харди нямаше да настоява.

— Ами следващия път какво ще правим с Езми Айела? Никога ли няма да я осъдим?

Съдията бе зареял поглед навън през мръсния прозорец.

— Да я поправим, искаш да кажеш? — смехът му беше по-скоро горчиво сумтене. Фаулър раздели щорите на прозореца, сякаш търсеше нещо. Когато не го откри, той се върна отново зад бюрото си, в червеното кожено кресло. — Момиче като Езми, всички момичета като Езми, проституират, защото за тях нищо няма значение. Техният сводник е и техен баща. Той ги бие и спи с тях.

— Мислиш, че бащата на Езми е спял с нея?

Сега пък Фаулър се пресегна към преспапието и кимна.

— Или брат й, или чичо й, или всички заедно. Жените в занаята, всички те са пречупени още у дома. И обратното, ако баща им ги е чукал, дори и да не се захванат изцяло с това, те го правят един-два пъти. Евтина психология, но я има в биографията на всички.

Харди знаеше, че е истина. Спомни си интервюто, което бе чел, в което някакъв репортер бе питал една проститутка, дали е била малтретирана като дете. И жената се бе разсмяла. Това беше отговорът й — смях, че онзи е бил толкова тъп, та изобщо да й задава подобен въпрос. „Сладурче — бе отговорила тя, — не «малтретирана». Чукана, удряна, смазвана от бой и така е с всички, които познавам. Всяко едно момиче от занаята.“

— Значи няма никаква надежда — каза Харди.

— Не бих се залъгвал напразно — съдията разсеяно стисна преспапието в ръка и го стовари с глух удар върху бюрото.

Измина една минута, Фаулър продължаваше да потропва с преспапието по плота. После, сякаш бяха говорили за това през цялото време, добави:

— Да, май че нещо ме гризе отвътре — той остави нефрита и се завъртя в креслото. — Не съм същият, Диз. Чувствам се като стар часовник, на който се е скъсала пружината.

— Откога не си си взимал отпуска?

Фаулър изсумтя.

— Истинска отпуска ли? От миналата година, август. Но прекарах съботата и неделята в Сиера, навъртях няколко километра на туристическите обувки, нямаше жива душа — Фаулър остави преспапието. — Ето ме пак сред цивилизацията и ходенето явно не ми е помогнало кой знае колко.

Харди кимна и отвърна:

— Преди няколко години се чувствах по същия начин, зарязах пиенето, хванах самолета и прекарах две седмици в Кабо.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, изобщо.

Фаулър се усмихна.

— Е, много ме ободри. Благодаря ти.

— Минава, все пак. Появяват се други неща.

— Да, знам. Единственият проблем е, че животът продължава да си тече, докато чакаш тези други неща — изведнъж, почти рязко, съдията се изправи. — О, чуй ме само. Моментна депресия и негова светлост го избива на сълзлива сантименталност.

— На негова светлост е позволено да изпада в депресия, както и на всички останали. Излизаш ли изобщо? Забавляваш ли се? Искаш ли да наминеш да видиш новото ми семейство, да вечеряме заедно?

— Не мисля, Диз, но благодаря. Винаги ще продължавам да си те представям с Джейн, да си мисля за това, което можеше да бъде — първият брак на Харди с дъщерята на съдията беше приключил с развод. — Ако обаче ти се играе скуош, с удоволствие бих те разбил в „Олимпик“. — Фаулър вече се бе изправил и отново си обличаше тогата.