Нищо друго освен истината

Досега не бе виждал Ерин Кокран толкова вбесена и си помисли, че в сравнение със съпруга й Ед, когато той се прибра след работа у дома, гневът й изглежда безобиден като ланшния сняг. Но загрижеността за разбиранията на околните вече не му влизаше в работата. Караше я на интуиция и навивка, а ако хората, които обича, не приемат действията му, ще трябва да се примирят. Не разполагаше с време.

— Взех я назаем — обясни. — Само за една нощ.

— Това не е шега, Дизмъс.

— Не го смятам за шега. Съзнавам, че е изключително сериозно.

Тя направо го грабна за яката и от задния двор го завлече в къщата. Децата, забравили за всичко на света, бяха изцяло погълнати от приспособлението, което си бяха измайсторили от огромен кашон, въжета, няколко пластмасови стола и едно одеяло. Ерин им хвърли едно око, за да се убеди, че не обръщат внимание на възрастните. И пак впи поглед в Харди.

— Не мога да повярвам, че молиш мен и Ед да участваме в подобно нещо.

— Няма друг начин, Ерин.

— Направо не вярвам на ушите си. Ами ако полицията…

— Рон няма да се обади в полицията — прекъсна я Харди. — Пак се канеше да бяга, а аз имам нужда от него утре, за да освободя Франи. — Погледна към децата. — Касандра е моята гаранция, че ще дойде.

— Но ти не можеш…

— Ерин! — Не особено грубо сложи длани на раменете й. Сам се изненада от резкия си тон. Но нямаше какво да се прави. — Ерин, чуй ме! Стореното — сторено. Само още една нощ.

Свали ръце. Устните на Ерин трепереха, тя се мъчеше да се овладее, не бе в състояние да говори.

— Трябва да вървя — добави той.

36

Харди седеше приведен на ниския тапициран стол до балкона в надстройката. Завесите бяха дръпнати и като вдигнеше глава, виждаше далеч наляво от себе си как залезът лее оранжева светлина в пурпурното море. Най-неочаквано между облачната покривка и земята видимостта се бе възстановила. Струваше му се, че в северния край на залива може дори да различи отделните коли по Ричмъндския мост.

Какво направи? Какво направи?

Ето каква мисъл го връхлетя.

Налагаше ли се да взема Касандра? В края на краищата Рон се бе съгласил да се срещнат утре сутринта и да го придружи на разпита. И щеше да го направи — нали обеща. Харди успя да го убеди, че се налага. Беше уредено.

Освен ако…

Освен ако Рон не го излъга. Беше приел твърде внезапно и с прекалена лекота. Да, решил беше, но не да изчака още един ден и да отиде в съда, за да изясни бъркотията. Напротив, Харди изобщо не се съмняваше, че в уречения час Рон с децата си вече ще е изчезнал безследно.

Ами ако греши?

Сърцето му се сви и го обля пот. Стискаше ръце пред себе си — единственият начин да избегне треперенето им.

Скочи от стола и застана неподвижно, опитвайки се за пореден път да си представи сборичкването, състояло се тук. Но обстановката не издаваше нищо. Отиде до френските прозорци, отключи, отвори и излезе навън.

Все същото. Саксиите с хилави храсти. Масичката и столовете си стояха, както и при първото му посещение. Пристъпи три крачки по хлъзгавите плочки и се озова до грубия парапет от ковано желязо.

Опита здравината му и го намери за устойчив. Не се изкуши да се облегне на него, но все пак — с длани на парапета — му се прищя да надникне долу в правоъгълника на покритата градина. Усещането за височина го хипнотизира. Прикова го така секунди наред, но замайването го принуди да се изправи.

Отстъпи, потръпвайки, смаян от първичната мощ на подтика да скочиш: смъртта изглеждаше лесна — страховито привлекателна възможност в миг на слабост.

Или на податливост.

Парапетът бе влажен от трийсетчасовата непроницаема мъгла и той понечи да изтрие длани в сакото си. Нейде долу забуча сирена за мъгла и Харди внезапно се спря.

Ръждиви петна. Почистване на тъкани.

Обърна дланите си нагоре. Слънцето току-що бе залязло и здрачът настъпваше бързо, но естествената светлина все още бе достатъчна, за да различи едва доловимите бразди.

Още дълго стоя неподвижен. Ключът за балконската лампа се намираше зад гърба му. Обърна се и я запали. Ръждата по ръцете му не беше тъмна, но се забелязваше с лекота.

Отново приближи до парапета, но този път приклекнал, та горната му част да се озове на равнището на очите. Там, където бе стоял, влагата, естествено, бе изтрита, но освен това му се стори, че различава къде дланите му са избърсали ръждата. Замахна силно с ръкава на сакото си и гладката и здрава тъкан се закачи на две места, а когато го отдръпна, парапетът бе оставил ръждива ивица по него.

Но по-важното бе, че по самия метал личаха следи от допира. Горният слой ръжда бе изтрит. Едва доловимо, но несъмнено.

Което навеждаше на също толкова несъмнен и смайващ извод. А ако тялото на Брий е било хвърлено през този парапет и триенето е било достатъчно, за да остави петна от ръжда по дрехите й, дори някой некадърен и преуморен следовател, оглеждащ местопрестъплението, щеше незабавно да съзре две неща. Първото — щеше да се забелязва, ако не и да бие на очи, петно по парапета, където ръждата е била изтрита.

„А второто — помисли си Харди, — щеше да е още по-подчертано.“ Собственият му костюм от изкуствена тъкан се бе закачил на две места, когато бръсна парапета. Брий е била облечена с памучни и вълнени дрехи и те щяха целите да са разнищени от грубия парапет от ковано желязо.

Мозъкът му работеше на бързи обороти, докато той стоеше и гледаше запалващите се светлини в града под краката му. Нямаше защо да влиза и да преглежда която и да било от папките в куфарчето си. Помнеше почти всичко наизуст.

Един от най-озадачаващите аспекти за екипа по огледа на местопрестъплението бе невъзможността да представи дори и конче от веществена улика, за да свърже някой заподозрян със станалото в тази стая, на този балкон. И сега Харди разбираше защо е така.

Почистване на тъкани.

Никакви следи от тъкан по парапета.

Дейвид Глен, домоуправителят, го помнеше и заяви, че ще го пусне да влезе, но трябвало да свършат бързо. Налагало му се да продължи заниманията си. Приятелите му щели да дойдат всеки момент на карти и за понеделнишките футболни мачове през нощта и ако храната не бъдела сервирана, удоволствието отивало по дяволите.