Обикновен гений

— Но какво ще й кажеш?

— Все ще измисля нещо.

Алиша бързо се отдалечи.

Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.

Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.

31

Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.

— Ти дори не познаваш тоя тип, Линди — мрачно изръмжа той. — Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!

— Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса — любезно рече Хорейшо. — Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.

— Аз кво ти казах? — обърна се онзи към Линда. — Тоя тип е бил в кафеза!

— Дори в няколко — кимна Хорейшо. — Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.

Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.

— Ще пътуваме всеки с колата си — небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. — Но за всеки случай ще си взема и него.

В очите на Дарил се появи облекчение.

— Тъй, тъй — изръмжа той. — Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Я задръжте малко, приятели — вдигна ръце Хорейшо. — Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?

— Намираш се в Тенеси, човече — презрително изсумтя Дарил. — Тук такива неща не са нужни!

— Не е зле да провериш още веднъж — отвърна Хорейшо. — Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.

— Вярно ли е? — рязко се обърна Дарил. — Защо тогава ще ходиш с него?

— За да си получа парите, тъпако! — сопнато отвърна тя.

— Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер — подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.

— Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.

— Уговорката ни беше друга.

— Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?

— Боже, цели сто кинта! — смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.

— Добре, да вървим — отстъпи Хорейшо.

— Май си дойдохме на приказката, а? — подигравателно го изгледа Линда Сю.

Дарил остана да гледа подире им.

— Хей, Линди — извика той. — Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!

— В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи — услужливо подсказа Хорейшо. — Няма да успея да й попреча.

— Да бе, вярно! — ухили се до ушите онзи. — Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?

Хорейшо се обърна и вдигна ръка.

— Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство — предупреди той. — А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници

Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.

Хорейшо се обърна към Линда Сю.

— А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!

— Сложила съм проклетия предпазител — сопнато отвърна тя.

— Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.

— О — възкликна жената.

— О, я!

32

Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.

Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.

Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.

Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.

Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите — жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.

— Отдавна не си идвала, Линди — каза тя с мек южняшки акцент.

Линда Сю прие забележката с видима досада.

— Заета съм — сопна се тя. — Гледам деца, грижа се за мъж.

— Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият — който ще влезе?

Хорейшо е мъка сдържа усмивката си. Старицата явно не страдаше от деменция.

— Тоя човек се интересува от хората, които са живели едно време в квартала — смени темата Линда Сю, посочвайки Хорейшо.

Погледът на баба й се премести върху лицето му. В очите й проблесна любопитство. Може би се радваше, че някой ще я накара да забрави за момент мрачното ежедневие, помисли си той и разтърси ръката й.

— Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.

— Хейзъл Роуз — отвърна жената. — Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?

Той накратко й разказа за семейство Максуел.

— О, разбира се, че ги помня — кимна тя. — Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета — всичките едри и хубави.

— А помните ли дъщеря им Мишел?

— Да. — Хейзъл се облегна. — Я ми кажете, защо се интересувате от тях?