Обсадата на Лайтнинг

Тълпата го притискаше и Кемрън усещаше допира на зашитата под хастара на сакото водонепроницаема торбичка с три кафяви плика. В единия имаше три фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки, а в другите бяха парите за непредвидени случаи. Кемрън не излизаше никъде без тях… и без беретата.

След двеминутно клатушкане той се прекачи в друг влак в южна посока, който се оказа също препълнен.

Задачата, която му възложи шефът сутринта, беше да се срещне със съпругата на френски ракетен специалист, загинал при автомобилна катастрофа предишния ден. Вдовицата сама се обадила в управлението и настояла за срещата. Обикновено ЦРУ не обръщаше внимание на подобни на пръв поглед маловажни искания или в най-добрия случай ги прехвърляше на френските власти. Но жената беше използвала един, макар и поостарял код на ЦРУ за спешни случаи, когато позвънила в посолството. Този факт беше достатъчен, за да разтревожи няколко служители на ЦРУ до такава степен, че да задействуват оперативния.

Кемрън слезе на станция „Сен Мишел“, изкачи се на улицата и свърна вляво по улица „Кюжа“.

Особена улица, помисли си той, докато гледаше дву-и триетажните каменни сгради — някои вероятно още от XVII век. Вдовицата бе поискала срещата на усамотено място.

Кемрън приближи тясната улица отляво. Слънцето залязваше и вече тъмнееше. Изгледа вертикалната табела на грандхотел „Сен Мишел“ пред себе си. Хотелът едва ли беше по-широк от 9 метра, но някой явно го бе сметнал за достатъчно голям, за да сложи това „гранд“ пред името. Странно място за среща, помисли си той, защото знаеше, че покойният й съпруг, прочутият френски ракетен специалист Клод Гийю, беше не само един от най-уважаваните и богати хора в Париж, но и виден учен в Европейската космическа агенция Атена, гордостта на Европейската икономическа общност.

Атена. Виж, това е наистина голяма корпорация, размишляваше Кемрън. Атена съществуваше от години, припомни си той писаното в досието, което получи от шефа си сутринта, но агенцията се беше превърнала в днешната гигантска корпорация едва след експлозията на „Чалънджър“ преди няколко години. Само дни след нещастието с НАСА комуникационни компании и метеорологични агенции от големи и малки страни затрупаха Европейската космическа агенция с искания за изстрелване на спътници поради невъзможността на НАСА да действува в тази насока. С подкрепата на ЕИО Атена се разрасна: от под 500 служители тогава до над 15 000 и от няколко изстрелвания годишно до запълнена седмична програма, разработена да посрещне растящите нужди на света от нейните услуги. Вече могъща и състоятелна агенция, Атена разполагаше със съвсем нова високоусъвършенствувана база за изстрелване в крайбрежния град Куру, Френска Гвиана, и неотдавна оповести плановете си за европейска космическа совалка и постоянна космическа станция. След смъртта на Гийю жена му Мари, самата тя известен учен с голям принос в разработката на системата за насочване на надеждната ракета „Атена V“, щеше да получи по-голямата част от наследството на починалия съпруг.

Кемрън въздъхна. Тази тайнственост и необичайното място на срещата бяха неразбираеми за него. Въпреки това прекоси улицата и отвори единичната остъклена врата на хотела.

Веднага му се повдигна от силния мирис на пури, който идваше от другия край на дългото и тясно преддверие. Вдясно през чифт двойни остъклени врати забеляза всекидневната. Влезе и видя две кушетки и столове в квадратната стаичка. Кемрън се върна в тясното преддверие и мина по дървения под до другия край, където вляво имаше малък асансьор, а вдясно, както изглежда, беше рецепцията.

Той доближи и видя възрастна жена, полегнала на малко легло зад преградата. В метален пепелник до него димеше пура.

— Pardon, madame.

Възрастната дама отвори очи, изсумтя и бавно се надигна. Тя грабна пурата и я остави да виси от крайчеца на устата си. Кемрън усети неприятен мирис на пот; в началото ароматът на пурата го прикриваше, но стана по-осезаем, когато тя доближи.

— Oui? — Гласът й беше дрезгав и недружелюбен, както и външният й вид. Хлътналите й очи изучаваха Кемрън през дима.

— Bon soir, madame. Quelle est la chambre de Madame Guilloux?⁷

— Un moment. — Жената сложи очила и прелисти хотелската регистрация.

— Madame Guilloux n’est pas ici⁸. — Жената му обърна гръб.

— A… pardon, madame…

Тя не му обърна внимание и се върна до леглото си.

— Madame?

— Madame Guilloux n’est pas ici! Fiche-moi la paix!⁹

Кемрън все още си спомняше достатъчно френския, за да разбере, че старицата току-що му беше казала да млъкне. Стисна зъби в отговор на грубата фраза и се канеше да даде воля на най-лошия си френски, когато зърна някого вляво от себе си.

— Закъснявате с пет минути — каза плътен, но много женствен глас на безупречен английски.

Кемрън обърна глава и видя високата елегантна фигура на Мари Гийю. Тя беше в тесни сини дънки и шарена памучна фланелка и държеше вратата на асансьора отворена.

— Там ли възнамерявате да останете, господин…?

Кемрън тръгна към нея.

— Казвам се Кемрън Стоун и подраних с няколко минути, госпожо Гийю.

— Мари, ако обичате. Никога не съм харесвала да ме наричат така, дори когато съпругът ми беше жив. Влезте, да отидем горе, преди някой да ни е видял.

Кемрън се вмъкна в мъничкия асансьор, който едва ги побра. Мари затвори вратата. Почти притиснал тялото си в нейното, Кемрън разтревожен слушаше звуците, които издаваше старият асансьор, преди най-после да потегли нагоре. Стоеше неловко, с лице на сантиметри от нейното. Впери поглед в някаква точка на стената, но чувствуваше, че Мари го наблюдава. Тя го разглеждаше.

— Говорите без акцент — рече той накрая, мъчейки се да вземе инициативата и да не показва, че близостта й го смущава.

— Това е, защото английският ми е майчин език. Аз съм родена и израснала във Флорида, Кемрън. Моминското ми име е Робъртс.

Асансьорът спря на третия етаж. Тя отвори вратата и излезе.

— Оттук.

Кемрън я последва до края на коридора. Тя извади ключ, отключи и отвори.

— Не е лошо за двайсет и пет долара на ден — рече тя, докато отваряше прозорците, които гледаха към улица „Кюжа“.

— Ще трябва да ми простите, но изобщо не съм очаквал, че срещата ще протече така.

Тя седна на едно от двете легла и го изгледа озадачено.

— О, и защо така?

— Ами, преди всичко мястото, пък и вашето отношение. То изобщо не се връзва със скърбящата вдовица, за която четох във вестниците тази сутрин.

— Вие сте този, който трябва да ми прости. Сигурно ви е ясно, че се срещам с вас тук, защото не исках никой да знае, че разговарям с ЦРУ. Може би управлението е изпратило неподходящ човек за случая.

Кемрън се намръщи.

— Вижте, госпожо, казах това, защото ме бяха уведомили, че задачата ми е просто да взема показания от вас. Ако става дума за нещо повече, бих искал да зная веднага.

— Защо? За да си отидете ли? — Тя стана и тръгна към прозорците.

— Не, за да мога да реша дали това място е достатъчно сигурно, а също и да разбера как точно пристигнахте тук. Обстоятелството, че сте облечена като туристка и че сте отседнала в тази кочина, съвсем не означава, че никой не ви е проследил.

Тя се обърна с лице към него.

— Добре, добре. Извинявам се. За миг помислих, че…

— Аз съм дисциплиниран оперативен работник, не някакъв медиум. А сега ми кажете кое беше толкова важно, че да ви накара да използвате спешния шифър с нас. И откъде го имате? Доколкото знаем, вие не сте свързана с управлението.