Окото на тигъра

Когато Анджело се приближи до нас, той си помисли, че се е разплакала, повдигна я нежно на крака и й помогна да извърви последните стотина ярда до пещерите, оставяйки ме сам да вдигна мотора на ожуленото си рамо и да ги последвам.

Нашата пещера беше отлично защитена от ураганния вятър и вероятно старите рибари са имали предвид именно това, когато са я дълбали. Откачих парчето платнище, което бях вързал за ствола на най-близката палма, и закрих с него входа на пещерата, затрупвайки единия му край с камъни, за да не го отнесе вятърът, и двамата пропълзяхме в слабо осветеното ни убежище като две ранени животинки.

Мотора бях занесъл в пещерата на Чъби. Когато го оставях, чувствах, че ще бъда много щастлив, ако изобщо не го видя вече, но знаех, че Чъби ще се погрижи за мотора така, както любещата майка ще се отнесе към болното си дете, и че когато ураганът отмине, той ще бъде напълно готов за морето.

След като бях успял да закрия пещерата с платнището от поривите на вятъра, двамата с Шери можехме да се съблечем и да се почистим от пясъка и солта. За целта напълнихме един леген с безценната сладка вода, като всеки клякаше в басейна, а после на свой ред изтриваше с гъба тялото на другия.

Цялото ми тяло беше в драскотини и подутини от дългата борба с мотора и макар че аптечката ми беше останала в лодката, успях да намеря в торбата си шише с живачен хромид. Шери съвсем убедително се вживя в ролята на Флорънс Найтингейл, мажейки раните ми с топка памук, напоена с антисептичната течност, говорейки ми съчувствено и успокоително.

Умирам от удоволствие, когато някоя жена се грижи за тялото ми, и затова стоях като полувцепенен, повдигайки ръка или крак така, както ми заповядваше тя. Първото доказателство, че мис Норт не лекува жестоките ми наранявания с онази отговорност, която те заслужаваха, ми бе дадено, когато тя неочаквано започна да се смее ликуващо и мацна върху най-деликатната щръкнала част от тялото ми петънце от яркочервената течност.

— „Елечето Рудолф с червеното носле“ — весело изпя тя, а аз се надигнах, за да изразя енергичното си негодувание.

— Ей! Та това не може да се отмие.

— Чудесно! — възкликна тя. — Така ще мога да те открия дори ако се загубиш в тълпата — останах като поразен от подобна невиждана безотговорност. Прибрах достойнството си и станах да си намеря чифт сухи гащета.

Шери се излегна върху дюшека и ме наблюдаваше, докато се почесвах по гърба.

— Колко ще трае ураганът? — попита тя.

— Пет дни — отвърнах аз, вслушвайки се внимателно в нестихващия рев на вятъра.

— Откъде знаеш?

— Той винаги трае пет дни — обясних аз, докато нахлузвах гащетата си и ги вдигах нагоре.

— Тогава ще разполагаме с достатъчно време, за да се опознаем още по-добре.

Ураганът ни принуждаваше да не напускаме ограниченото пространство от няколко квадратни фута на пещерата и настроението ни беше съвсем тягостно, сякаш бяхме поставени под домашен арест.

Всяко излизане поради естествени нужди или за да видим как я карат Чъби и Анджело, бе рисковано поради дебнещите ни опасности. Макар че повечето от плодовете на дърветата бяха обрулени през първите дванайсет часа и по-тънките палми бяха изкоренени през същия период — от време на време някое дърво все пак се сгромолясваше с трясък, а понесените от вятъра клони и съчки летяха като стрели с такава скорост, че можеха да ни извадят очите или пък да ни наранят.

Чъби и Анджело работеха по моторите, разглобявайки ги, без да бързат, и почиствайки ги от морската сол. Имаха с какво да се занимават.

В нашата пещера, след като първоначалното опиянение беше отминало, настъпи някакво напрежение и досада, които не можех точно да определя, но усещах доста ясно.

Никога не съм претендирал, че познавам Шери Норт добре, имаше прекалено много въпроси без отговор, прекалено много сдържаност — сякаш бе поставила помежду ни преграда, зад която не ми разрешаваше да проникна. Все още не бе изразила чувствата си към мен, нито пък бяхме говорили за бъдещето. Това ми се струваше странно, защото всички жени, с които съм имал отношения, бяха очаквали — да не кажа настоявали — да им се обясня в любов. Чувствах също така, че неопределените ни отношения я карат да страда колкото и самият аз. Попаднала бе в капан, от който се мъчеше да се освободи, и същевременно чувствата й бяха силно наранени.

С Шери обаче не можех и да поговоря така, както ми се иска — защото като по някаква мълчалива уговорка двамата не споделяхме изобщо какво чувстваме един към друг. Притеснявах се, защото аз съм любовник, който обича да се обяснява надълго и нашироко. Ако някога не съм успявал да накарам пиленцето да слезе от дървото, то вероятно не съм го искал достатъчно силно. Можех да се примиря с подобно положение без много притеснения, но онова, което ме дразнеше, беше неясното бъдеще.

Струваше ми се, че според Шери връзката ни няма да продължи дълго, но все пак усещах, че не може да чувства нещата така, след като в дадени мигове показваше такава пламенност, в която не можеше да има съмнения.

Веднъж, когато започнах да говоря за намеренията ми, след като извадим съкровището — как ще си имам нова яхта, направена по мои чертежи, яхта, която ще притежава най-добрите достойнства на любимата ми „Танцуваща по вълните“, как ще си построя нов дом край Залива на костенурките, който няма да бъде наричан „хижа“, и как ще го обзаведа, за да не живея повече сам, — тя не изказа никакво мнение. Когато думите ми се изчерпаха, тя си се излегна на дюшека с гръб към мен и се престори, че спи, макар да усещах напрежението в тялото й, без да я докосвам.

Имаше и мигове, когато чувствах, че ме наблюдава с онзи враждебен, изпълнен с ненавист поглед. И само след час изпадаше в бурна любовна страст, която бе напълно противоположна.

Извади от сака дрехите ми и започна да ги кърпи, седнала по турски на дюшека и размахвайки иглата с уверени движения. Когато й поблагодарих, започна да се държи язвително и подигравателно и се скарахме дотам, че накрая изхвърча от пещерата и се впусна под виещия вятър към пещерата на Чъби. Прибра се едва вечерта, придружена от Чъби, който дойде да я изпрати с фенера си.

Чъби ме изгледа с поглед, който би могъл да срази и по-дребен човек от мен, и отказа хладно на поканата ми да пийнем по уиски, което означаваше, че или е много болен, или пък никак не одобрява стореното от мен, а после изчезна отново сред бурята, мърморейки мрачно.

В края на четвъртия ден нервите ми бяха се изопнали до крайност, но бях обмислил от всички страни странното поведение на Шери и бях си направил съответните изводи.

Затворена с мен в тясната пещера, тя най-сетне бе принудена да изясни чувствата си към мен. Вероятно за първи път през живота си се влюбваше и силно независимият й дух се съпротивляваше яростно. И аз не мога да кажа искрено, че много ми беше приятно — или по-скоро, на мен ми бяха приятни кратките мигове на разкаяние и нежност, преди да изпадне отново в раздразнение, но очаквах с горещо нетърпение часа, в който щеше да се съгласи с неизбежното и да ми се покори напълно.

Все още очаквах този щастлив миг, когато се събудих призори на петия ден. Островът бе попаднал в обятията на такава тишина, че тя бе просто непоносима след стихията на урагана. Лежах и се вслушвах в тишината, без да отварям очи, но когато усетих, че Шери се размърда до мен, извих глава и я погледнах в очите.

— Бурята отмина — кротко рече тя и се надигна от леглото.

Излязохме заедно навън, спирайки се пред светлината на утрото и оглеждайки се сепнато пред опустошенията от урагана. Островът приличаше на бойните полета от Първата световна война, така както ги показват на снимките. Палмите бяха останали без листа, голите им стволове стърчаха скръбно към небето, а земята около тях бе плътно покрита с клони и кокосови орехи. Всичко бе потънало в тишина, нямаше никакъв полъх на вятъра, а бледата синева на небето бе все още изпълнена с маранята от пясъка и морето.