Окото на тигъра

Щом лодката заби нос в пясъка, те скочиха на брега и ме заобиколиха с насочени дула на автоматите, с който ме замушкаха в гърба и корема. Вдигнах ръце над главата си и се опитах да си придам безучастен вид, докато един от младшите офицери ме претърсваше прекалено старателно за някакво оръжие. Когато най-после се убеди, че не нося нищо, той постави ръката си върху раменете ми и ме блъсна силно към лодката. Един от по-нетърпеливите му подчинени реши, че всичко му е позволено, и се опита да разкъса бъбреците ми с дулото на автомата си, но ударът му попадна шест инча по-високо.

Тръгнах бързо към лодката, за да избегна всякакви по-нататъшни изяви на бойни изкуства, и всички се покачиха на лодката, заобикаляйки ме с готови за стрелба автомати и ръгайки ме болезнено с дулата в най-различни части на тялото.

Мани Ресник ме проследи с поглед, докато се прехвърлях на борда на катера.

— Здравей пак, Хари — радостно ме посрещна той.

— Удоволствието е изцяло твое, Мани — отвърнах му аз, ухилен широко, но нов удар между раменете ме хвърли по очи върху палубата. Стиснах здраво зъби, за да овладея яростта си, и си помислих за Шери. Щом се сетих за нея, изведнъж се успокоих.

Сюлейман Дада беше се излегнал на ниска кушетка, покрита с най-обикновени възглавници от брезент. Беше свалил униформената си куртка и я бе окачил върху кука на преградата зад него. Куртката му висеше тежко от накачените медали. Облечен бе само във фланелка без ръкави, цялата посивяла от прогизналата пот, и макар че беше още ранна утрин, в дясната си ръка държеше чаша с бледокафява течност.

— А, Хари Флечър — или пък Хари Брус? — ухили ми се той като някакво огромно бебе с цвят на въглен.

— Както предпочиташ, Сюлейман — примерно отвърнах аз, но нямах никакво желание да се състезавам по красноречие с него. Изобщо не се заблуждавах относно сериозността на положението, в което бяхме изпаднали двамата с Шери, а нервите ми бяха толкова изопнати, че обзелият ме страх пропълзяваше подличко в стомаха ми като някакво животно в клетка.

— Научих доста неща за теб от моите добри приятели — кимна той към Мани и русата Лорна, които бяха ме последвали в командната каюта. — Много съм очарован, Хари. Никога не съм си представял, че ти имаш толкова разностранни способности и че си отбелязал такива внушителни постижения.

— Благодаря, Сюлейман, ти наистина си много щедър в оценката си, но хайде да не се увличаме в комплименти. Имаме важна работа, нали?

— Прав си, Хари, много си прав.

— Ти си измъкнал трона с тигъра, Хари, знаем, че си го извадил — намеси се Мани, но аз поклатих глава!

— Само част от него. Останалото е изчезнало — но успяхме да спасим, каквото имаше на дъното.

— Добре де, да приемем, че е така — съгласи се Мани. — Кажи ни само какво сте извадили.

— Извадихме главата на тигъра, която тежи около триста фута и е цялата от злато… — Сюлейман и Мани се спогледаха един друг.

— И това ли е всичко? — попита Мани и аз веднага усетих инстинктивно, че Шери им е разказала всичко, което знаеше, докато са я биели. Не я упреквах, че го е направила. Бях го очаквал.

— Има и една каса със скъпоценности. Свалените камъни от трона са били поставени в нея.

— А диамантът „Великият Могул“? — настоя Мани.

— Намерихме го — казах аз, а те си зашепнаха усмихнати и си закимаха с глава. — Но само аз знам къде е… — добавих тихо, а те тутакси се умълчаха и ме заслушаха напрегнато. — Този път имам нещо, което мога да разменя, Мани. Проявяваш ли някакъв интерес?

— Интересуваме се, Хари, много се интересуваме — отговори вместо него Сюлейман, а аз усетих, че напрежението на двамата ми противници започваше да нараства, след като бяха толкова близо до плячката.

— Искам Шери Норт — заявих аз.

— Шери Норт ли? — изгледа ме продължително Мани и се прокашля многозначително. — Ти си бил много по-голям глупак, отколкото те мислех, Хари.

— Момичето вече не представлява никакъв интерес за нас — отпи от чашата си Сюлейман и аз почувствах, че потта му започна да мирише все повече сред увеличаващата се горещина в каютата. — Можеш да си я получиш.

— Искам си и лодката, гориво и вода, колкото да се добера до острова.

— Приемливо, Хари, напълно приемливо — усмихна се отново Мани, сякаш беше се сетил за нещо смешно.

— Искам и главата на тигъра — продължих аз, а Мани и Сюлейман се изсмяха високо.

— Хари! Хари! — закачливо подхвърли Сюлейман, като продължи да се смее.

— Алчният Хари — добави Мани и спря да се смее.

— Можете да вземете диаманта и около петдесет фунта други скъпоценни камъни… — опитах се да ги убедя аз, придавайки си напълно сериозен вид. За човек в моето положение поведението ми беше напълно понятно. — … в сравнение с тях главата не представлява нищо. Самият диамант струва повече от милион, а главата просто ще покрие разходите ми.

— Ти си много упорит човек, Хари — изхили се Сюлейман. — Прекалено упорит.

— А какво тогава ще получа? — настоях аз.

— Животът ти и трябва да си ни благодарен — тихо рече Мани и аз го погледнах. Очите му ме гледаха студено, сякаш ме зяпаше влечуго, и изобщо не се съмнявах в намеренията му по отношение на мен, след като веднъж ги заведа при съкровището.

— Доколко мога да ви имам доверие? — продължих да играя все пак играта аз и Мани сви рамене с безразличие.

— Хари, как е възможно да не ни вярваш? — намеси се Сюлейман. — Какво можем да спечелим, ако те убием заедно с приятелката ти?

„Но пък и нищо няма да загубите“, помислих си аз, но кимнах и казах:

— Добре. Изборът ми не е голям.

Двамата се усмихнаха отново един на друг и Сюлейман вдигна чашата си, поздравявайки ме мълчаливо.

— Ще пийнеш ли, Хари? — попита той.

— Малко ми е раничко, Сюлейман — отказах му аз, — но бих искал да се видя с момичето сега.

Сюлейман кимна на един от хората си да я доведе.

— Искам лодката да бъде заредена с гориво и вода и да я оставите на брега — продължих упорито аз и Сюлейман даде нарежданията си.

— Когато слезем на брега, момичето ще дойде с мен, а след като ви покажа касата и главата, вие ще ги вземете и ще си отидете — погледнах първо към единия, а после и към другия. — Ще ни оставите на острова, без да ни сторите нищо, съгласни ли сте с мен?

— Разбира се, Хари — разпери примирително ръце Сюлейман. — Напълно сме съгласни с теб.

Страхувах се, че ще забележат недоверието в погледа ми, и затова се обърнах с облекчение, щом въведоха Шери.

Но като я видях, успокоението ми мигом изчезна.