Осъдени души

— Не зная… Каквото реши отец Ередиа.

— Аз предполагам, че ще реши да останем тук. Не можем да изоставим болните. Но ако червените дойдат, ще ни избият като кучета.

— И аз съм уверен в това — произнесе брат Гонзало, като не можа да овладее повече паниката в душата си. — Снощи научихме, че в Лерида са избити тридесет доминиканци, а в Хаен и Палма дел Рио просто изгаряли августинците и кармелитките живи…

— Може би това са само слухове, братко.

— Не, сеньора! … Съобщиха го по радиото от Рим.

— Ужасно! … Тогава те ще вършат същите изстъпления и тука!

Брат Гонзало въздъхна мъченически. После се замисли и след кратка пауза попита бързо:

— Имате ли бензин за линейката, сеньора? . — Имам, братко. Ако стане нужда да бягаме, вие спокойно можете да разчитате на едно място върху платформата независимо от решението на отец Ередиа.

„Ще бъде чудесно Ередиа да те види, когато офейкваш“ — помисли тя злобно.

— Благодаря ви, сеньора!… — каза той с дълбока признателност и внезапно ободрен. — Вие не трябва да се боите от неприятности с милиционерите заради мене, ако попаднем в червена територия… Аз ще бъда в цивилни дрехи.

— В такъв случай желателно е да хвърлите също разпятието и молитвеника си.

— Не мога да ги хвърля, защото е против регула на ордена, но ще ги поставя в едно сандъче.

— А ако заловят сандъчето?

— Ще кажа, че не е мое. Но рискът за това е съвсем малък, сеньора! … — изтъкна той умолително.

— Разбира се. Бъдете спокоен, братко.

— И още едно нещо, сеньора… — произнесе той загрижено. — Боя се дон Бартоломео да не реквизира бензина ви.

— О, той едва ли ще посмее да си натопи пръста в британски бензин.

— Все пак не е зле да скрием един варел някъде.

— Добра идея. Ще кажа утре на Робинзон.

— Може да го заровим в долчинката, където погребваме мъртвите — предложи той, понеже беше обмислил дори тая подробност.

Възбуденото му лице прие внезапно своя обикновен израз на смирено нищожество, тъй като отвън се чуха провлачените стъпки на отец Оливарес.

Отецът не се бе стърпял да не смръкне от емфието още в палатката си и сега идеше, облекчавайки нервите си със серия от блажени кихавици. Просълзен и зачервен от сладостните спазми в носа си, той кихна още веднъж пред двамата и постави на масата една дебела продълговата тетрадка. Фани си спомни, че това беше касовата книга на болницата. Много пъти тя беше отваряла тази книга, за да вписва в нея преводите от Брентон и Мърей.

— Братко, сипахте ли чай на нашата благодетелка? — попита отецът.

На йезуитски език това значеше: „Сипете чая и се оттеглете веднага.“ Фани бе запозната вече отчасти със сложните отношения в йерархията на ордена. По-низшият можеше да остане в присъствието на по-висшия само ако получеше покана за това. В противен случай трябваше да се оттегли. Брат Гонзало побърза да се съобрази с етикета на ордена и като поднесе чай, със смирен поздрав излезе от палатката. Всичко изглеждаше много естествено, но касовата книга подсказа на Фани веднага, че професорът по схоластика бе решил да използува момента за един по-специален разговор. Отец Оливарес нямаше дипломатически талант и се издаде веднага. „Ще проси“ — помисли Фани. Как чудесно се нареждаше всичко, колко пълно щеше да унижи и смаже Ередиа! Ето че първото число на месеца бе дошло, а тя сякаш бе забравила как се превеждаха суми в чековата сметка на йезуитите. След като отците бяха изчакали няколко дни, Оливарес искаше да й напомни християнския дълг на милосърдието.

— Защо ме наричате благодетелка? — сухо попита Фани.

— Сеньора, как да ви наричам тогава? … — благо произнесе професорът, но нова серия от кихавици му попречи да продължи. Той извади от джоба си грамадна кърпа, подобна на оная, която носеше Ередиа, и преди да скрие в нея лицето си, успя да каже: — Простете! … Извинявам се…

Фани го извини с приятелска усмивка. Неговото, безизкуствено добродушие и вечна разсеяност я предразполагаха винаги. Дойде й на ум, че Гонзало или Ередиа никога не биха смръкнали емфие, преди да влязат в обществото на дами, особено когато се готвят да просят пари. Но отец Оливарес, идвайки от палатката, бе забравил това разбиращо се от само себе си предписание. Вземайки кутията, мигновеният импулс към това единствено физическо удоволствие го бе накарал да смръкне емфие.

— Ужасно! … — каза той. — Това емфие е много силно.

Той се приготви отново да почне цветистото предисловие на речта си, но Фани го прекъсна бързо:

— Говорете направо, отче!

— Благодаря, сеньора!… — каза той признателно. Нещо го подсети, че йезуитското красноречие, което бе усвоил в младостта си чрез дълги упражнения, сега щеше само да обремени задачата му. — Тъй ще бъде най-добре. Исках да ви кажа, че финансовото положение на болницата е катастрофално.

— На коя болница?

— На нашата! … — учудено произнесе йезуитът.

— Та нима вие наричате моргата, в която живеем, болница? — хладно попита Фани. Оливарес я погледна уплашено.

— Точно това ви питам — продължи тя. — Дали нашият лагер е болница, или дружество за погребална благотворителност?

— Не зная, сеньора!… — измъчено отговори йезуитът. — Разумът ме кара да виждам нещата почти тъй, както ги виждате и вие, но…

— Това е голяма добродетел — да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.

— Не, сеньора! … Нашият преславен ангелски доктор свети Тома Аквински достига вярата по пътя на разума.

— За съжаление, струва ми се, че отец Ередиа е под влиянието на други светии… Извинете! Говоря съвсем почтително… Исках само да кажа, че отец Ередиа е открил тази болница, воден от най-дълбока, християнска ревност, но без да слуша гласа на разума си, който би го посъветвал въобще да не я открива, а да се бори срещу петнистия тиф, бедността и страданието по друг начин.

— По какъв начин? — попита монахът.

— О, има много начини, но това е чисто испанска мота, в която не желая да се бъркам… Говоря само за начина на отец Ередиа. Мислите ли, че ваксината му, подпомогната от молитвите и усърдието на всички отци йезуити, даде задоволителни резултати?

— Сеньора! … Аз не съм лекар и не мога да преценявам, но въпреки това мога да си представя как биха умирали тия нещастници, ако липсваше дори нашата мизерна болница.

— Тогава болните щяха да измират по домовете си, како е нормалния процес на всяка епидемия от петнист тиф… Тогава щяха да имат поне въздух и храна. Тогава кюретата не биха ги посъветвали да идват тук, да разсейват епидемията, да умират като кучета за слава на Христовата дружина…

Добродушните очи на професора замигаха от тревожна изненада.

— Сеньора… — произнесе той с привидна горчивина и гласът му стана изведнъж странно неубедителен. — Боя се, че и във вашата душа е проникнала черната легенда срещу Дружината на Христа.

— Аз не обръщам внимание на легендите — хладно каза Фани. — В момента ме интересуват само лични съображения. Поради бъркотията вие престанахте да получавате субсидията от Института по опитна медицина, нали? …

Върху лицето на Оливарес се появи израз на отчаяние.