Остров Тамбукту

– А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?

– Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

– Но туземците тъкмо това не искат!

– А какво искат те?

– Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

– Но това е невъзможно! - възкликна адютантът.

– И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

– Ако те дръзнат - закани се адютантът, - ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

– Щом е тъй - отвърнах аз, - няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

– Но да отидем в селото - предложи той. - Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо... Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот...

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

– Ела, Гахар - извиках го аз. - Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето - американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец - висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

– Тана Боамбо тука ли е? - попитах го аз.

– Няма го.

– А Амбо?

– Няма го - завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

– Този не е главатарят им, нали? - попита ме той.

– Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

– Значи, ние можем да преговаряме с него?

– Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

– Има - беше отговорът.

– А къде са те?

– Тука са - неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

– Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

– Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе...

– Не! - отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

– Защо, Гахар? Той е нанай биля - добър човек. Наш приятел.

– Приятел? - погледна ме Гахар с недоверие. - Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

– Първожрецът не желае да преговаря с нас...

– Защо? - учуди се адютантът.

– Когато две враждебни племена решат да преговарят - казах аз, - те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

– Какво трябва да направя? - попита ме адютантът.

– Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

– О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

– Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

– Сега можем да говорим, нали? - обърнах се аз към Гахар.

– Сега можем да говорим - каза той и пристъпи още по-близо до нас.

"Преговорите" започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце: - Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?

Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:

– Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че "старецът" подценява туземците.

А Гахар чакаше отговор. Трябваше да излезем някак от това смешно положение - да стоим пред Гахар като глупци и да не можем да му кажем нито "да", нито "не".

– Гахар - обърнах се аз към стария си приятел. - Аз ти казах, че тоя пакеги е нанай биля, но той не е тана на пакегите. Главатарят на пакегите е в голямата лодка. Сега ние ще отидем при него и ще му кажем всичко, каквото сме говорили с тебе. Утре по това време ще дойда да ти кажа отговора.

– Нана, много добре - кимна с глава Гахар. - Утре по това време ще те чакам тук. А тоя пакеги ще дойде ли утре с тебе?

– Сигурно ще дойде.

– Добре! Кажи му да не носи своята стрела. Анге бу!

II

Самолетоносачът, за който беше споменал адютантът, пристигна същия ден. Аз нито веднъж не видях отблизо тази грамадна плаваща платформа, която носеше десетина, а може би и повече самолети. Тя се виждаше на хоризонта като малко тъмно петно върху чистата водна шир. Самолетоносачът никога не се приближи до острова, но от него всеки ден се дигаха по няколко самолета и отлитаха далеч на изток, вероятно на разузнаване, а когато се връщаха обратно, винаги кръжаха над острова съвсем ниско, над самите върхове на дърветата.