Остров Тамбукту

Като си починах, опитах се да вляза навътре в гората. Дълго време пълзях между бодливите храсти и с голям труд изминах едва десетина крачки. Особено пречеха острите шипове на ротанга (Дълга, виеща се лиана). които се закачаха по дрехите ми и можеха да издращят лицето ми до кръв. Спрях се уморен и измъчен и се огледах наоколо. Джунгла, истинска джунгла, обгърната в полумрак и влага. Тук никога не достигаха слънчевите лъчи, небето не се виждаше през гъстите клони на дърветата. Покачих се на едно ниско дърво, от него се прехвърлих на друго, по-високо, след това на трето, още по-високо - никакъв плод. Исках поне да огледам околността, но близките дървета се издигаха още по-високо и закриваха простора.

Тук, високо над земята, сам между гъстите клони на вековните дървета, аз си спомних за оня вид маймуни, от които преди стотици хиляди години е произлязъл човешкият род. Тия най-древни прадеди на човека са живели по дърветата и са се хранели с диви плодове и сладки корени. Застанал между клоните, аз приличах на тях с тази разлика, че те с дългите си пръсти на крайниците са се катерили по дърветата много по#-#лесно от мене и много по-лесно са се защищавали от враговете си, защото са имали остри нокти и здрави зъби. Аз не бях сръчен като тях, нямах техните остри нокти и здрави зъби, но имах нещо друго, което те са нямали: човешки разум, който е много по-силен от всякакви зъби и нокти. И все пак в тия диви джунгли само със своя разум и с две голи ръце бях изложен на големи опасности. В горите и сега живеят маймуни. Те не са същите, от които е произлязъл човешкият род, но и те живеят на стада и си помагат в случай на опасност, а аз бях сам. Ако ме нападне някакъв див звяр, никой няма да ми се притече на помощ и разумът едва ли би ме спасил...

И тъй, не намерих никакви плодове, никаква храна. Но освен за храна трябваше да се погрижа и за жилище. Къде ще спя? Наистина тук нощите са много по-топли от нашите летни нощи, можех да спя на открито, но се страхувах от диви зверове. Маймуните не бяха опасни. Мангустите също бягат от човека. Лъвове и тигри нямаше - в това бях сигурен. Има само два острова на света, където живеят тигри - Цейлон и Борнео. А лъвове няма нито на един остров. Бях уверен също, че в Тамбукту няма мечки и вълци, няма чакали и хиени. Но затова пък сигурно има змии, по-опасни от най-свирепите хищници. Как бих се спасил от някое опасно влечуго, ако ме нападне? Да спя по дърветата? Но змиите пълзят по дърветата също тъй, както и по земята...

Тръснах глава и прогоних тия черни мисли. Дяволът не е чак толкова страшен, колкото си го представят нашите баби...

Вечерта хвърлих сухи дърва в огъня и си легнах спокоен, защото знаех, че всяка жива твар, освен човека се страхува от огъня...

Неочаквано чух някакъв особен шум, който ме накара да скоча. Приближих се още повече до огъня - той беше единственият ми защитник - и се вгледах в тъмнината. Реката си течеше тихо, вятър нямаше, а шумът се засилваше. Той идеше някъде отвисоко, от върховете на дърветата, които се губеха в тъмното небе. Взрях се и видях някакви животни, които летяха едно след друго в кръг високо над главата ми, вероятно привлечени от светлината. Те скимтяха като кучета. Да, това са кучета! Нищо друго освен летящи кучета - колонги. Денем те спят, увиснали по клоните на дърветата, а вечер излитат да си търсят храна. Обикновено те се хранят с плодове, но понякога ядат и насекоми, дори и дребни животни. Бях чел някъде, че на остров Ява и Суматра колонгите нападат овощните градини и ги изпояждат. Туземците ги преследват и ги избиват, а някои от тях ги опитомяват и ги приучват да преследват своите събратя.

Летящите кучета се повъртяха високо над огъня и изчезнаха към градините на туземците...

Шеста глава. Среща с двама туземци. Имам каменна брадва и дървено копие. Колиба в джунглите. Вкусът на суровите раци. В градините на туземците. Нова среща - страх и бягство. Туземците сами ми носят храна. Първото запознаване. Лахо, главатарят на племето

I

Рано на другия ден отидох в градините да взема кокосовите орехи, които бях скрил в храстите, но не ги намерих. Бях неприятно изненадан. Кой ги е взел? Маймуната ли ме е проследила, или някой туземец случайно ги е намерил? Проклятие! На мене просто не ми вървеше... Беше ми останал само един от вчерашните кокосови орехи, а маймуните не се срещаха на всяка палма и не можех да разчитам на тях...

Неочаквано чух човешки гласове и се скрих в храстите до оградата. Отвън по пътеката минаха няколко туземци. Когато се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, излязох от градината и тръгнах обратно по пътеката през гората. Несполуката силно ме разтревожи. Просто не знаех какво да мисля. Възможно ли е маймуната да вземе орехите? Ако пък ги е взел някой дивак, как ги е открил в гъстите храсти?

Както вървях, изведнъж ми се стори, че чувам отново човешки гласове. Докато съобразя какво да правя, срещу мене на пътеката се показаха двама туземци. Единият от тях носеше каменна брадва, а другият - копие. Те ме видяха и тъй се изплашиха, че изтърваха на земята и копието, и брадвата и хукнаха обратно по пътеката. Взех копието и каменната брадва и продължих пътя си радостен и щастлив, че вече имам оръжие.

Копието беше много дълго, право и добре изгладено, с остър връх от бамбук. Опитах острието му с дланта си - то беше много твърдо, обгорено на огън. От огъня бамбукът се втвърдява и копието става опасно оръжие. С него човек може да убие всяко животно. Каменната брадва не беше остра като стоманената, но с много упоритост и сила и тя върши добра работа. Дръжката й беше къса, добре изгладена и здраво привързана за каменното острие с връв от лико.

Веднага се залових за работа: отсякох няколко млади дръвчета, окастрих клоните им и направих от тях пирамида. Сетне превързах върховете им с лиана, покрих ги с клони и с висока трева, която растеше на полянката, направих си постеля пак от трева и колибата беше готова. Построих я само за няколко часа в гората, близо до завоя на реката. Дърветата около колибата простираха нашироко клоните си и хвърляха дебела сянка.

Имах вече жилище и тъкмо навреме: през нощта излезе силен вятър, небето се покри с гъсти облаци, засвяткаха мълнии. Дърветата зашумяха. Понякога се чуваше силен трясък от повалено дърво, клоните остро скърцаха над главата ми. Тропическият лес сякаш се раздвижи, оживя. Заваля проливен дъжд, но колибата не пропускаше нито капка и това най-много ме радваше. Какво щях да правя в тоя дъжд, ако туземците не бяха толкова страхливи? Без тяхната каменна брадва не бих могъл да си направя колиба.

След полунощ бурята утихна, дъждът престана. Призори облаците се дигнаха, звездите затрепкаха със студен блясък, но скоро слънцето изгря и те се стопиха в ясното небе. Излязох от колибата и тръгнах по реката да търся риба или раци. Дълго бърках с ръце под камъните по дъното, но нищо не хванах. Намерих едно завирено място, където клоните на дърветата стигаха чак до водата. Тук, между корените, хванах два рака. Отидох при огъня да ги опека, но огънят беше се превърнал в мокра пепел, през нощта дъждът беше го угасил. Изядох раците сурови. Без сол бялото им сурово месо под твърдите черупки беше блудкаво, отвратително. Пък и толкова малко нещо за ядене имаше в тях, че и след като изсмуках сока от дългите им крака и щипки, бях толкова гладен, колкото и преди да изям раците.

Чудно нещо - аз мислех само за храна. Какво ще ям? Тази мисъл ме занимаваше от сутрин до вечер. Разбира се, не по-малко ме тревожеха и туземците. Те бяха страхливи, в това се убедих още първия ден, когато излязох на брега. Туземецът, когото срещнахме при лодките в малкия залив, избяга от нас като от някакви чудовища. По-късно в селото диваците доста време не смееха да ни приближат, макар да бяха въоръжени. Вчерашната среща с двамата туземци още веднъж ме убеди, че те се страхуват от мене. Но аз съм сам, а те са много, а когато са много, те стават опасни. Гладът ме заставяше да си търся храна из градините на туземците, а страхът ме караше да се държа по-далеч от тях. Тази борба продължи ден-два, след това гладът надви на страха и аз тръгнах да търся нещо за ядене...

II

Реших да наблюдавам туземците отдалеч. Отивах сутрин рано до градините, изкачвах се на някое кичесто дърво и мълчаливо ги следях от своето прикритие. Скоро научих много полезни неща. Забелязах, че овощните и зеленчуковите градини бяха в горите. В овощните градини отиваха обикновено мъже, и то от време на време, да берат плодове или да прогонват птиците и маймуните от дърветата, а в зеленчуковите градини всеки ден работеха жени и деца. При тях винаги имаше двама или трима мъже, въоръжени с копия и стрели, но те рядко работеха. Обикновено седяха край огъня, пушеха и си приказваха. Само когато трябваше да се засаждат нови лехи, мъжете разкопаваха земята с дълги дебели колове, изострени на долния край. Открих също, че жените и децата отиваха на работа сутрин, след изгрев, и се връщаха в селото вечер, преди да залезе слънцето. Тия мои наблюдения много ми помогнаха. Всеки ден, преди да залезе слънцето, отивах близо до някоя градина, изчаквах търпеливо, докато хората си отидат, влизах, необезпокояван от никого, изскубвах няколко стъбла от батати, събирах плодовете им в каскета си и се връщах в своята колиба. Най-често изкопавах с каменната брадва батати от различни лехи, за да не бъде открита кражбата.

Макар да бяха сладки, суровите батати не бяха много вкусни. След няколко дни те ми се втръснаха до повръщане, но все пак ме спасяваха от глада. Срещнах и друго неудобство, което беше неприятно. Тук мръква веднага щом залезе слънцето. Аз успявах да набера бататите на светло, но докато се върна в колибата, тъмнината ставаше непрогледна и трудно намирах пътя през гората, където дори и денем беше тъмно.

След това почнах да ходя в градините сутрин рано. Това беше по-удобно: докато изгрееше слънцето, напълнях каскета си с батати и се връщах в колибата радостен и доволен. Но една сутрин закъснях и срещнах туземците до самата градина. Бяха няколко жени, десетина деца - момчета и момичета - и двама мъже. Жените, както и мъжете, бяха препасани през кръста с тесни пояси. От поясите на жените висяха дълги гъсти ресни, които прикриваха краката им почти до коленете. Малките деца бяха съвсем голи, с изпъкнали коремчета и с рошави глави. Щом ме видяха, жените и децата нададоха силни писъци и хукнаха обратно към селото, а мъжете останаха на местата си и ме гледаха, без да помръднат, сякаш страхът беше ги приковал към земята. И аз стоях изтръпнал и следях всяко тяхно движение. Ще се осмелят ли да ме нападнат? Най-после те се съвзеха и избягаха след жените, а аз бързо тръгнах по пътеката към колибата си. Но преди още да си отида, до мене долетяха силни удари на дървен барабан. Познавах тия оглушителни звуци: бях ги чувал вече няколко пъти долу на морския бряг и знаех какво означават. Диваците биеха тревога. Аз ги слушах изтръпнал и чаках...