Отмъщение от отвъдното

— Но аз мога да ти помогна — настоя Уолас. — Аз съм неутрална страна. Мога да открия неща, които да са ти от полза. Ще контролираш начина, по който представям образа ти.

— Образа ми ли?

Той осъзна, че е стъпил накриво, и побърза да се поправи:

— Така се казва. Не означава нищо. Исках да кажа, че това е твоята история. За да бъде разказана както трябва, трябва да бъде разказана с твоя глас.

— Не, точно тук грешиш. Изобщо не трябва да бъде разказвана. Не идвай повече в дома ми или на работното ми място. Сигурен съм, знаеш, че имам дъщеря. Майка й няма да говори с теб, уверявам те. Ако се доближиш до тях, ако дори минеш по улицата и привлечеш вниманието им, ще те убия и ще те заровя в плитък гроб. Трябва да се откажеш.

Изражението на Уолас стана по-сурово, долових вътрешната му сила. И тутакси се почувствах изтощен. Уолас нямаше да изчезне безследно от живота ми.

— Е, нека ти кажа нещо, господин Паркър. — Той спомена името на прочут актьор, около когото отдавна кръжаха разни сексуални слухове, без да намерят кой да ги купи. — Преди две години се съгласих да му напиша неофициална биография. Тези холивудски бълвочи не са моята област, обаче издателят чул за дарбата ми, а и парите бяха добри за такава тема. Актьорът е един от най-влиятелните хора в Холивуд. Неговите хора ме заплашиха, че ще фалирам, че ще изгубя репутацията си и дори някой крайник, но книгата ще излезе след шест месеца и аз стоя зад всяка дума в нея. Той отказа да ми сътрудничи, но нищо. Книгата въпреки това ще излезе, а аз открих хора, които ми се заклеха, че целият му живот е лъжа. Ти сгреши, като ме удари в корема. Така постъпва уплашен човек. Дори само заради това ще ровя във всяко мръсно ъгълче от живота ти. Ще открия за теб неща, които дори не си подозирал, че съществуват. И после ще ги напиша в книгата си, а ти можеш да си я купиш, да ги прочетеш и вероятно да научиш нещо за себе си, но несъмнено ще научиш нещо за Мики Уолас. А ако отново ме докоснеш с пръст, ще се видим в съда, нещастник такъв.

С тези думи Уолас се завъртя и се запъти обратно към колата си.

А аз си казах: „О, по дяволите!“

Ейми Прайс се отби по-късно вечерта, след като й оставих още едно съобщение в кантората, в което описвах подробно какво се е случило, откакто Уолас цъфна в „Мечката“. Тя отклони поканата за кафе и ме попита имам ли отворено вино. Нямах, обаче винаги с радост бих отворил бутилка за нея. Беше най-малкото, което можех да направя.

— Добре — каза тя, след като предпазливо отпи от виното и прецени, че няма да предизвика конвулсии, — това е извън моята сфера, така че ще трябва да поразпитам, но ето как стоят нещата във връзка с книгата от законова гледна точка. Има възможност като герой на неоторизирана биография на живота си да го съдиш по редица законни причини — клевета, злоупотреба с правото на публичност, нарушаване на поверителността, — но най-добрият мотив в твоя случай би бил нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Ти не си публична личност като някой актьор или политик, така че имаш известно право на лична поверителност. Става дума за правото да не бъдат публикувани факти от личния ти живот, които не са свързани с обществено значими проблеми, а може да те злепоставят. Става дума за правото ти да не бъдат правени неверни или подвеждащи твърдения по твой адрес и да бъдеш защитен от нахлуване в личното пространство, тоест от буквално навлизане в частната ти собственост.

— Което Уолас направи — изтъкнах.

— Да, обаче той може да твърди, че първия път е дошъл да те уговаря и да остави визитката си, а втория път, както ми разказа, е било по твоя покана.

Вдигнах рамене. Имаше право.

— Как протече второто посещение? — попита тя.

— Можеше да мине и по-добре — отговорих.

— Как така?

— Ами, първо на първо, можех да не го удрям в корема.

— О, Чарли! — Изглеждаше искрено разочарована и аз още повече се засрамих от постъпката си. Опитах се да компенсирам простъпката си, като й разкажа разговора си с Уолас възможно най-подробно, без да й споменавам за жената и детето, които той твърдеше, че е видял.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти Джаки също е заплашил Уолас, така ли? — попита тя.

— Не съм го молил. Сигурно е смятал, че ми помага.

— Той поне е бил по-въздържан от теб. Уолас може да те обвини в нападение, но едва ли ще го направи. Очевидно иска да напише тази книга и това съображение вероятно ще се наложи над всички останали, стига да не му нанесеш трайни увреждания.

— Тръгна си на собствен ход — уверих я.

— Е, ако изобщо знае нещо за теб, трябва да се смята за късметлия.

Приех удара. Не бях готов да споря.

— И сега какво ще правим? — попитах.

— Не можеш да му попречиш да напише книгата — простичко каза Ейми. — Както сам ти е казал, голяма част от материала е публично достояние. Можем да изискаме или да си издействаме по друг начин копие от ръкописа, за да го прегледаме внимателно за евентуални клевети или колосални нарушения на неприкосновеността на личния живот. След това можем да се обърнем към съда за възбрана на издаването на книгата, но те предупреждавам, че съдилищата неохотно издават такива забрани от уважение към Първата поправка. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е парично обезщетение. Издателят вероятно е включил клауза за компенсация и обезщетение в договора на Уолас, ако такъв е бил официално сключен. Освен това, ако са изпипали всичко както трябва, сигурно ще разполагат със застраховка срещу медиен риск. С други думи, не само че няма да успеем да попречим на птичето да изхвръкне от стаята, ами вероятно едва ли дори ще успеем да притворим вратата.

Облегнах се и затворих очи.

— Сигурен ли си, че не искаш малко вино? — попита Ейми.

— Сигурен съм. Започна ли, може и да не спра.

— Съжалявам — каза тя. — Ще поговоря с още хора и ще проверя дали нямаме друга отворена вратичка, но не се надявай много. Чарли?

Отворих очи.

— Не го заплашвай повече. Просто стой далеч от него. Ако те потърси, махни се. Не влизай в конфликти. Същото важи за приятелите ти независимо от добрите им намерения.

С което стигнахме до друга трудност.

— Да, това може да се окаже проблем — казах.

— Как така?

— Ейнджъл и Луис.

Бях разказал на Ейми достатъчно и за двамата, за да не си прави никакви илюзии.

— Ако Уолас започне да рови, възможно е да стигне до техните имена — казах. — Съмнявам се, че те са способни на добронамереност.

— Струва ми се, че хора като тях не оставят много следи.

— Няма значение. Няма да им хареса той да души, особено на Луис.

— Тогава ги предупреди.

Замислих се.

— Не — отсякох, — да видим какво ще се случи.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?

— Всъщност не съм, но Луис е привърженик на превантивните мерки. Ако му кажа, че е възможно Уолас да започне да разпитва за него, той сигурно ще реши, че е най-добре Уолас изобщо да не задава никакви въпроси.

— Ще се престоря, че не съм чула това — каза Ейми. Допи виното си на един дъх и явно се позачуди дали да не пийне още с надеждата така да изтрие всички спомени за онова, което току-що бях изръсил. — Боже, откъде се сдоби с такива приятели?

— Не знам точно, но едва ли Бог има нещо общо.

Шестнайсета глава

Мики Уолас замина от Портланд рано на следващия ден. Кипеше от възмущение и от едва сдържан гняв, който му беше непривичен, защото Мики рядко се ядосваше истински. Обаче срещата му с Паркър в съчетание с опита на приятеля му неандерталец да го уплаши го бе преобразила напълно. Беше свикнал разни адвокати да се опитват да го сплашват, понякога дори бяха успявали да го притиснат до стената, а най-малко два пъти го бяха заплашвали и с по-сериозни неща. Обаче от много години никой не го беше удрял, както го бе фраснал Паркър. Всъщност за последен път Мики беше участвал в нещо като сериозно сбиване още в гимназията, а тогава по случайност беше отправил удар, с който счупи един от зъбите на съперника си. Сега му се искаше да бе успял да нанесе такъв удар и на Паркър и докато се качваше на влака в Логан, разиграваше мислено алтернативни сценарии, според един от които той събаряше Паркър на колене, той унижаваше детектива, а не обратното. Порадва им се няколко минути, после ги прогони от мислите си. Имаше и други начини да накара Паркър да съжалява за стореното, а главният от тях бе да завърши замислената книга, която му лежеше на сърцето и на която усещаше, че е заложена репутацията му.

Все още го притесняваше преживяното в къщата на Паркър през онази мъглива нощ. Предполагаше, че силната му реакция, страхът и объркването му ще намалеят, обаче не стана така. Вместо това продължаваше да спи неспокойно, а през първата нощ след необикновеното преживяване се събуди точно в четири и половина, убеден, че не е сам в мотелската си стая. Светна нощната лампа, енергоспестяващата крушка бавно се разпали и постепенно освети стаята, като остави ъглите тъмни, а Мики изпита неприятното усещане, че мракът край него неохотно е отстъпил пред светлината, отмъкнал е със себе си чуждото присъствие, което писателят бе усетил, и се бе спотаил на места, където светлината от лампата не можеше да стигне. Отново си спомни клекналата зад кухненската врата жена и детето, което движеше пръст по прозореца на колата му. Би трябвало да мерне лицата им, а не успя и нещо му подсказваше, че трябва да бъде признателен, задето поне това му е било спестено. Имаше причина лицата им да останат скрити за него.