Отмъщение от отвъдното

— _След време ще бъде настанен при някое семейство — отговорил Манкузо. — Това е всичко, което трябва да знаете._

— _Не, не е — възразил Уил. — Той е мой син._

— _Не ме слушате, полицай Паркър — озъбил му се Манкузо. — Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа._

— _Оставете нещата така — меко се обадил Ъпстийн. — Ако го обичате като син, трябва да се откажете от него._

_Уил погледнал към човека, застанал до стената._

— _Кой сте вие? Къде е мястото ви във всичко това?_

_Мъжът не отговорил и дори не трепнал под гневния поглед на Уил._

— _Приятел — обяснил Ъпстийн. — Това ви е достатъчно._

_Отново се обадил Манкузо:_

— _Е, наясно ли сме всички, полицай? По-добре да ни кажете веднага. Няма да бъда толкова добронамерен, ако проблемът излезе извън тези четири стени._

_Уил преглътнал мъчително._

— _Да, разбрах — отговорил._

— _Тъй вярно, сър — поправил го Манкузо._

— _Тъй вярно, сър — повторил Уил._

— _А вие? — насочил Манкузо вниманието си към Джими._

— _Аз съм с него. Ще постъпя по същия начин — обещал Джими._

_Присъстващите се спогледали. Всичко приключило._

— _Вървете си вкъщи — казал Манкузо на Уил. — Вървете си у дома при жена си._

_Когато отново минали покрай остъклената стая, легълцето на бебето вече било празно, а лицето на служителката на рецепцията било сгърчено от мъка. Прикриващата операция била в ход. Жената просто не намирала думи, за да изрази състраданието си към мъжа, изгубил за една нощ детето си и майката на детето, просто поклатила глава и ги проследила с поглед, докато потънали в мрака._

_Когато Уил най-сетне се върнал у дома, съпругата му го чакала._

— _Къде беше? — попитала тя. Очите й били подути. Явно била плакала часове наред._

— _Случи се нещо. Едно момиче умря — отговорил той._

— _Не ме интересува! — Тя не извикала, изпищяла. Никога нея бил чувал да издава такъв звук. Тези три думи съдържали повече болка и страдание, отколкото той смятал, че е възможно да се поберат в любимата му жена. След това тя повторила думите, този път тихо и мъчително, изплювайки ги като храчка. — Не ме интересува! Нямаше те. Нямаше те, когато се нуждаех от теб._

_Уил коленичил пред нея и хванал ръцете й._

— _Какво има?_

— _Днес се наложи да отида до клиниката._

— _Защо?_

— _Нещо не беше наред. Усетих го вътре._

_Той я притиснал по-силно, но тя не искала, не можела да го погледне._

— _Бебето ни е мъртво — тихо промълвила тя. — Вътре в мен има мъртво телце._

_И тогава той я прегърнал и зачакал да заплаче, но вече не й били останали сълзи. Просто се облегнала на тялото му, безмълвна и потънала в скръб. Виждал отражението си в огледалото на стената зад гърба й и затворил очи, понеже не можел да се гледа._

_Уил завел жена си в спалнята и й помогнал да си легне. Лекарите в клиниката й били дали някакви хапчета и той я накарал да вземе две._

— _Искаха да предизвикат раждане — казала тя, когато лекарството й подействало. — Искаха да вземат бебето ни, обаче не им позволих. Исках да го задържа колкото може по-дълго._

_Той кимнал, но не можел да продума. Сълзи рукнали от очите му. Жена му се пресегнала и ги избърсала с палец._

_Уил поседял до нея, докато заспала, сетне цели два часа се взирал в стената, стиснал ръката й, после я оставил бавно и внимателно да се отпусне върху чаршафите. Тя се поразмърдала, но не се събудила._

_Уил слязъл долу и позвънил на номера, който Ъпстийн му дал, когато се запознали. Обадила се сънена жена и когато той помолил да говори с равина, тя отговорила, че равинът спи._

— _Имаше дълга нощ — обяснила._

— _Да, знам, бях там. Събудете го. Кажете му, че е Уил Паркър._

_Явно жената разпознала името. Оставила слушалката и Уил я чул да се отдалечава. След около пет минути чул гласа на Ъпстийн._

— _Господин Паркър, трябваше да ви кажа още в болницата — не е добре да продължим да поддържаме връзка._

— _Трябва да ви видя._

— _Невъзможно. Станалото станало. Трябва да оставим мъртвите да почиват спокойно._

— _Съпругата ми носи в утробата си мъртво дете — казал Уил. Почти повърнал думите._

— _Моля?_

— _Чухте ме. Детето ни е мъртво в утробата. Смятат, че по някакъв начин пъпната връв се е усукала около гърлото му. Мъртво е. Казали й вчера. Ще предизвикат родилна дейност и ще отстранят плода._

— _Съжалявам — казал Ъпстийн._

— _Не ми трябва състраданието ви. Искам сина си._

_Ъпстийн мълчал._

— _Предложението ви не е…_

_Уил го прекъснал:_

— _Не ми пробутвайте тия! Направете го. Кажете на своя приятел г-н Мълчаливеца с хубавия костюм, осведомете го какво искам. В противен случай се кълна да вдигна такава шумотевица, че кръв ще ви потече от ушите. — Внезапно енергията започнала да напуска тялото му. Искало му се само да се пъхне в леглото и да прегърне съпругата си, нея и мъртвото им дете. — Вижте, казахте ми, че някой трябва да се погрижи за момчето. Аз мога да го направя. Скрийте го при мен. Пред очите на всички. Моля ви._

_Чул Ъпстийн да въздиша._

— _Ще поговоря с приятелите ни — казал най-сетне. — Дайте ми името на лекаря, който се грижи за съпругата ви._

_Уил му го казал. Номерът му бил в бележника до телефона._

— _Къде е съпругата ви сега?_

— _Горе, спи. Взе някакви хапчета._

— _Ще ви се обадя след един час — обещал Ъпстийн и затворил._

_Телефонът звъннал след един час и пет минути. Уил, който седял на пода до него, вдигнал още преди второто позвъняване._

— _Господин Паркър, когато жена ви се събуди, трябва да й кажете истината — заявил Ъпстийн. — Помолете я да ви прости, после й кажете какво предлагате._

_През онази нощ Уил не мигнал. Скърбил за Каролайн Рос, а на сутринта загърбил мъката си по нея и се подготвил за неминуемия край на брака си, не се съмнявал в това._

— Обади ми се на сутринта — каза Джими. — Обясни ми какво възнамерявала направи. Беше готов да заложи всичко заради шанса да задържи това момченце — кариерата си, брака си, щастието си, дори с цената на лудостта на жена си.