Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
— И отново са се провалили.
— Да, провалили са се — повтори Ъпстийн. — Само че през изминалите оттогава години ти си започнал да привличаш внимание към себе си. Запознал си се с мъже и жени, които притежават по нещичко от тяхната природа, макар и не от предназначението им, и е възможно който или каквото изпраща тези неща, да е започнало да те забелязва. Не е трудно човек да направи налагащия се извод и той е…
— Че те ще се върнат, за да опитат отново — довърших вместо него.
— Не „ще“, те вече са се върнали — поправи ме Ъпстийн.
И той извади една снимка под описанието на осата и на нейното поведение. На нея се виждаше кухнята на „Хобарт Стрийт“ и нарисуваният с кръв символ на стената.
— Този знак е бил намерен и на тялото на Питър Акерман, и на тялото на Драйдън, убит от баща ти в Пърл Ривър — каза той. След това натрупа още снимки. — Този знак е бил намерен на тялото на Миси Гейнс и
Впоследствие е намерен и на още три местопрестъпления едно старо и две по-скорошни.
— Колко скорошни?
— Отпреди няколко седмици.
— Но без връзка с мен.
— Да, така изглежда.
— Какво правят?
— Оставят знаци. Един за друг, а на „Хобарт Стрийт“ може би за теб. — Той се усмихна и в усмивката му имаше съжаление. — Както виждаш, нещо се е върнало и иска ти да узнаеш това.
V
„Че мъртвите бързо пътуват…“
Брам Стоукър (1847–1912), „Дракула“
Двайсет и осма глава
Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.
Само че във вечери като днешната, когато играеха „Бруинс“ и барът беше пълен с мъже и жени, твърде млади, за да го помнят, или пък достатъчно възрастни, за да помнят колко незначителна е била кариерата му, Харбарук изпитваше мъчително съжаление заради начина, по който се бе развил животът му, което прикриваше с още по-шумно и необуздано поведение от обичайното.
— Онези скапани спирачки! — беше казал той на Емили Киндлър, която бе дошла за интервю за мястото за келнерка. Всъщност тя не каза почти нищо. От нея се искаше само да слуша и да кима от време на време, докато той разказваше историята на живота си, и да променя изражението си, за да изглежда състрадателна, заинтригувана, гневна или щастлива в зависимост от сюжета. Емили смяташе, че познава мъже като него — сърдечни, по-умни, отколкото изглеждат на пръв поглед, но без никакви илюзии относно интелигентността си, мъж, който би си помечтал как я сваля, но никога не би го направил наистина и би се почувствал виновен, че си го е помислил. Разказа й за адвокатката, спомена и факта, че преди време е бил и женен, но не се е получило. Той може и да се учуди на готовността си да споделя с нея, но тя не. Беше установила, че на мъжете им се иска да й разказват разни неща. Те разкриваха пред нея дълбоката си същност и тя не знаеше защо.
— Никога не ме е бивало много да разговарям с жените каза й Харбарук към края на интервюто. — Може и да не изглежда така, но е вярно.
Каза си, че това момиче е необикновено. Можеше да понапълнее малко, ръцете й бяха много слабички и той беше напълно сигурен, че може да обхване с една ръка най-широката част на бицепсите й, обаче въпреки това бе безспорно красива, а онова, което отпърво бе възприел като крехкост до такава степен, че като я видя, едва не отхвърли възможността да я наеме на работа, — постепенно се разкриваше като нещо по-сложно и неопределимо. Тя притежаваше сила. Може би не физическа — макар да започваше да му се струва, че не е толкова слаба, колкото изглежда, понеже
онова, което Кен Харбарук умееше открай време, бе да преценява силата на противника, — а вътрешна твърдост. Усети, че момичето е преживяло трудни времена, но те не са го сломили.— Е, с мен добре си поговори — каза тя.
Усмихна се. Работата й трябваше.
Харбарук стисна ръката й, съзнавайки, че го разиграва, но въпреки това леко се изчерви. Усети как топлината плъзва по бузите му.
— Мило е, че го казваш. Жалко, че не всичко в живота може да бъде оправено с един разговор на чаша газирана вода.
Той стана и протегна ръка. Тя я пое и двамата се здрависаха.
— Изглеждаш ми свястно хлапе. Поговори с Шели ей там, тя е управителка на бара. Ще ти определи смените и ще видим как се справяш.
Тя му благодари и така стана келнерка в „Спортен ресторант и бар на Кен Харбарук — местният дом на Националната хокейна лига“, както гласеше табелата над вратата с черни букви на бял фон. До нея един хокеист удряше шайбата, после размахваше победоносно ръце. Беше облечен с червено-бял екип, реверанс към полския произход на Кен. Винаги го питаха дали не е роднина на Ник Харбарук, чиято кариера обхващаше цели шестнайсет години, от 1961 до 1977 г., включително четири сезона с „Пенгуинс“ от Питсбърг през седемдесетте години. Не му беше роднина, но Кен нямаше нищо против да го питат. Гордееше се със своите полски сънародници, които постигаха успехи на леда: Ник, Пит Стемковски, Джон Мизук, Еди Лайер от по-старите и Черкавски, Олива и Сидоркиевич от по-младите момчета. Беше окачил снимки на някои от тях на стената зад един от телевизорите, част от полското му светилище.
Светилището беше близо до мястото, където работеше в момента момичето, раздигаше чаши и приемаше последни поръчки. Беше дълга нощ и тя си бе заслужила всеки скапан долар от бакшишите. Ризата й миришеше на разлята бира и на пържена храна, стъпалата я боляха. Искаше само смяната й да свърши, да се прибере вкъщи и да се наспи. Следващият ден й беше почивен — първият ден от пристигането й тук, когато нямаше да работи в кафенето, в бара или и на двете места. Смяташе да спи до късно и после да се справи с прането. Чад, младежът, който се навърташе покрай нея, я беше поканил на среща и тя колебливо се бе съгласила да отиде с него на кино, макар че главата й все още беше пълна със спомени за Боби Фарадей и за случилото се с него. Обаче беше самотна и реши, че едно кино няма да й се отрази зле.
Кен изключи коментара след мача, опитвайки се да накара клиентите да си тръгнат по-бързо, и пусна новините. На момичето му харесваше, че за Кен животът не започва и не свършва със спорта. Той четеше и знаеше какво се случва по света. Имаше мнение за политиката, историята, изкуството. Според Шели имаше дори прекалено много мнения и прекалено много обичаше да ги споделя с околните. Шели беше на петдесет и няколко години и беше омъжена за симпатичен тъпчо, който смяташе, че слънцето изгрява, когато Шели се събуди, а спускането на нощта е израз на скръбта на света, задето скоро ще бъде лишен от мелодията на Шелиния глас, докато тя спи. Той вече се бе настанил на бара, сърбаше светла бира и чакаше да я откара у дома. Шели беше почтена и трудолюбива жена и не обичаше никое от нейните „момичета“ да работи по-малко от нея. Три вечери работеше на бара, понякога заедно с Кен, ако имаше мач. Новото момиче вече пет пъти беше работило за нея и след първата вечер бе признателно за относителното спокойствие през третата вечер, когато Кен бе поел нещата и всичко бе доста по-кротко, макар и не толкова ефикасно и доходоносно.
В нейния район бяха останали само двама мъже, които вече бяха толкова пияни, че ако не наближаваше време да затварят, щеше да е принудена да ги изгони. Личеше си, че скоро ще минат от меланхоличния в злобния стадий, затова щеше да въздъхне облекчено, когато си тръгнеха. Докато разчистваше чашите и празните кошнички от пилешките крилца на масата вдясно от мъжете, усети някой да я потупва по гърба.
— Ей — обади се единият. — Ей, скъпа, дай ни по още едно.
Тя не му обърна внимание. Не обичаше мъжете да я докосват така. Другият се изкиска и изпя откъс от песен на Бритни.
— Ей! — този път потупването беше по-силно. Тя се обърна.
— Затваряме.
— Не, не затваряте — демонстративно погледна часовника си онзи. — Има още пет минути. Тъкмо време да ни донесеш още две бири.
— Съжалявам, момчета, не мога да ви обслужвам повече.
Над главите им на екрана се появи друга новина. Тя вдигна поглед. Имаше светкавици и полицейски коли. Върху кадъра се показаха три снимки: на мъж, жена и дете. Какво ли им се е случило? Опита се да разбере дали става дума за местно градче, но видя името на нюйоркската полиция отстрани на една от колите и разбра, че не е. Едва ли новината беше добра, щом показваха снимките им. Жената и момиченцето или бяха изчезнали, или бяха мъртви. Може би мъжът също.