Последното приключение на Авакум Захов

— Това не е изключено — каза Авакум. — Макар и да не е много вероятно!

— Моля ви се! — засегна се генералът. — Аз обичам шегите, но както ви казах, сега не ми е до шеги. Просто, трябва да се бърза.

— Да — кимна неопределено Авакум и започна да пълни отново лулата си.

— Действувайте, другарю Захов! Нали сте обещали на министъра да действувате?

— Аз обещах на министъра да ви изслушам.

— Е, добре, вие ме изслушахте вече. Сега трябва да действувате!

— Знаете ли, ако сте ездач и така пришпорвате коня си, както мене пришпорвате, той непременно ще ви хвърли на земята.

— Е, не се сърдете! — усмихна се малко насила генералът. Той се усмихна и донякъде накриво, защото, каквото и да беше уважението му към Авакум, Авакум беше все пак полковник, а на полковника не отиваше да си прави шеги с един генерал. Но си спомни в същия миг, че Авакум отдавна е в оставка и че сега срещу него седи и разговаря цивилен човек. Дори се почувствува неудобно. — Не се сърдете! — повтори той. — Ако съм припрян, то е заради ужасната стъкленица. Знае ли човек какво може да се случи! А вие не се бавете, ами запретвайте ръкави и действувайте, защото времето не работи за нас.

— Времето не работи за никого от живите и в това отношение аз бих ви посъветвал да не си правите никакви илюзии. Времето работи само за историята. Това ви го казвам като археолог. А що се отнася до запретването на ръкавите… Министърът ме посреща: „Това и това се случи, приятелю Захов, идете при генерала, той ще ви обясни!“ Аз дохождам при вас, вие ми обяснявате и ме пришпорвате: „Действувайте!“ А никой от вас не ме пита дали изобщо съм съгласен да действувам!

— Никому не идва наум, че може да откажете — разпери ръце генералът.

— Защото живеете с представи отпреди десет години.

— Какво искате да кажете? — наведе се генералът напред, над бюрото си, и учудено го загледа.

— Станал съм друг човек — отговори студено Авакум. И понеже генералът продължаваше все така учудено да го гледа, той продължи: — Гледам си работата, плавам в тихи води, живея кротко Такъв човек съм станал! Написал съм две книги за античното изкуство по нашите земи, сега събирам материал за трета Може би след някоя и друга година ще ме изберат за член-кореспондент на академията! — Като изрече последните думи, Авакум се усмихна и тази усмивка като че ли изведнаж срина всичко, каквото беше казал до тоя момент. Тя не го изличи, а го срина, защото заедно с насмешката в нея имаше разтворен и по един равен дял от горчива ирония и от недвусмислено съжаление над самия себе си.

Генералът разбра само отчасти усмивката му, той тутакси побърза да намери златната среда, за която да се държи.

— Нищо — каза той. — Вие пак пишете книгите си, преуспявайте в науката Това, че ще се включите в следствието по изчезналата стъкленица, няма да попречи нито на книгите, нито на намеренията ви. И как ще попречи, когато сега това ще бъде за вас един случаен и кратковременен епизод!

— Нямате представа колко ще ми попречи! — възрази Авакум с тон на човек, който добре си знае работата — Вие нали сте имали случай да наблюдавате какво фатално значение оказва оная една-единствена цигара, която дългогодишният пушач запалва, след като дълги години не е помирисвал тютюн? Тая „единствена“ цигара отново го връща и пристрастява към никотина, макар запалването й да представлява нищо и никакъв епизод. Вие разбирате какво искам да кажа, нали? Случаят с изчезналата стъкленица ще изиграе за мен същата фатална роля, каквато играе „единствената“ за отказалия се от тютюна пушач — отново ще събуди у мен позадрямалия търсач на „неизвестните“. Аз съм му постлал меко легло на тоя търсач, затворил съм го в уютна стая, спуснал съм щорите, за да не го дразни никаква светлина, изобщо — създал съм му условия, за да спи и сънува колкото се може по-дълго, като оная омагьосана царкиня в балета на Чайковски… А вие искате да го будя! И дори сте убеден, че аз непременно ще го събудя, защото не ме питате дали съм съгласен, а веднага ми заръчвате „действувайте, действувайте“, както е било в ония времена, предишните. Пришпорвате ме, сякаш аз не съм излизал изобщо от тази сграда!

— Аз и сега съм убеден, че вие ще се включите в следствието! — каза търпеливо генералът.

— На голям риск отивате! — поклати глава Авакум. — Той помълча някое време. — Не бъдете толкова сигурен и не бързайте! Аз ви казах вече, че ако се върна отново към „неизвестните“, старият глад в душата ми непременно ще се събуди. Това не бива да става, защото като откривател на „неизвестни“ аз съм извървял пътя си. Сега си създавам заетост с друга дейност, скромна, силите ми в науката са скромни, но тя ми доставя известно удовлетворение. Не е бог знае какво това удовлетворение, но засега нещата вървят! Такава е психологическата страна на въпроса.

Но има и практическа страна, която напълно се разминава с вашето предложение. Ако запретна ръкави за тази работа и се уловя тутакси на хорото, ще се осуети днешното ми излитане за Москва. Ето го, билетът е в портфейла ми. Момент… Днешна дата, сутрешния самолет! Ще кажете — как пък тъй се случи, че тъкмо днес трябва да летите? Ще ви кажа — ето че се случва! И във вашия въпрос, и в моя отговор няма логика, затова да сключим примирие и да вървим по-нататък.

Поканен съм от съветски археолози начело с академик Румянцев да участвувам в експедиция, която има за цел да изследва някои райони в пустинята Каракум и в пустинята Гоби; на връщане от пустинята Гоби групата ще се спре за някое време в подножието на Памир. Тази вечер групата заминава от Москва за Ташкент.

Не се ли събера тази вечер с участниците в експедицията на Московското летище, моето участие ще се смята за пропаднало. Трудно ще ми бъде сам да търся и да откривам една шепа археолози в пясъците на Каракум и Гоби, някъде към границите на Индия и Китай… Но ще кажете: „А защо, любезни, не заминахте вчера? Когато на човек предстои такъв главоломен преход от Балканския полуостров до пустинята Гоби, че и по-нататък, той обикновено не чака последния час!“ Е, добре, този път във вашия въпрос ще има логика, а в моя отговор — непростим индивидуализъм за един диалектически мислещ човек… Но да остава човек верен на себе си, това е стил, а вие знаете, че аз много държа на стила.

И тъй, аз ви изложих и психологическите, и практическите обстоятелства, които ме възпрепятствуват, за да участвувам в разследването, което ми предлагате. Ловът е интересен, но както виждате, аз имам много сериозни доводи, за да не участвувам в него.

Но и доводите да взема участие в това разследване Са много сериозни. Аз изпитвам страх не толкова от стъкленицата, колкото от реалната опасност да бъде набеден за неин похитител един невинен човек. Крадците ще държат откраднатото научно откритие, тоест новосъздадения вирус в тайна, за да го използуват като бактериологическо оръжие в подходящ момент. Такива подходящи моменти настъпват например по време на мобилизация, на война, на кризисни политически ситуации в близост до границите ни и така нататък. Една тежка епидемия, когато вътрешното или външното положение е напрегнато, това е вече нещо, нали? Но в момента подобни бедствени явления и ситуации не съществуват, затова избухването на епидемията не ми изглежда неизбежно или пък да е въпрос на часове.

Разбира се, аз не искам да кажа, че по отношение на стъкленицата не съществува никаква опасност и че една епидемия в близките часове е напълно изключена. Всичко става на тоя свят! Може авантюризмът у крадците да надделее и те да се решат на безумна постъпка! Може да се почувствуват притиснати и в обзелата ги паника да захвърлят стъкленицата или да я разбият… А за избухването на чумна епидемия например е достатъчно чумните бацили да проникнат в организма на един само човек!

Тъй или иначе, аз не очаквам епидемия в близките часове, но опасността един честен човек да бъде обявен за мошеник или шпионин вече чука на вратите. Сега за крадците е по-важно да отстранят човека, който е създал новия вирус и който единствен знае тайната на неговото създаване. Кой е тоя човек? Вие се досещате, това е професор Марков, разбира се.

Как са решили крадците да вържат ръцете му и да му запушат устата, за да не повтори или не възобнови своето откритие поне за дълго време? Крадците, бидейки умни хора, са се ръководили от мъдрата максима! „С един куршум — два заека!“ Те открадват стъкленицата, но същевременно се изхитрят да „натопят“ професора, „създавайки“ неоспорими доказателства или, както обичат да се изразяват някои наши специалисти, „очевидни доказателства“, че той именно е крадецът. Така извършват кражбата тия умници, че на „устата на топа“ остава той, професорът. Всички улики водят по един най-категоричен начин към него!