Преди да се родя и след смъртта ми

— И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? — извика вече извън себе си Маврик Николаев.

— Да! — каза чичо Мартин. — Такъв е законът на нашата организация.

— Сега да видим кой кого ще свърши!

Чичо Мартин отново премести погледа си на „ютията“ и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. „Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие“ — каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.

„Да видим сега — казваше си той — дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако — не, ще си заслужава да го живеем!“ И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.

— Симо! — извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: — Ами слугата каза, че Симо дошъл…

Тя видя „ютията“ в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.

Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й — леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не „ютията“, а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата „ютия“. Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:

— Свако, какво правиш, ще убиеш човека!

— Ще убия не, ами ще го надупча като решето! — каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. — Той е разбойник, за него няма място на белия свят!

— Какъв разбойник, да не сънуваш?

— Това е Мартин Разбойника.

— Оооо! — възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място — вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. „Този млад мъж — каза си тя — или не е с ума си, или е истински рицар.“ Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.

— Свако, опомни се! — каза тя и застана енергично между двамата противници. — Как тъй ще убиеш жив човек?

— Инак той ще ме убие!

— Наистина ли, господине? — обърна се жената към чичо Мартин и му подари първата си очарователна усмивка.

Той с удоволствие вдигна ръце:

— Допускате ли, госпожице? Ако имах такова намерение, щях ли да вляза при него с празни ръце?

— Виждаш ли, свако?

— Дора, излез от стаята и не се бъркай в тази работа! — каза остро Маврик Николаев и посочи вратата, през която тя бе влязла. — Този човек иска от мене три хиляди лева и ако не му ги дам, ще ме ликвидира. Аз няма да му ги дам!

— Може би ще се разберете — каза Дора и отново се обърна към чичо Мартин: — Нали, господине?

— С това благородно намерение дойдох, госпожице! — каза чичо Мартин. — Но домакинът ме посрещна с оръжие.

Маврик Николаев остави „ютията“ на масата, но ръката му лежеше за всеки случай върху нея.

— Добре, да се разберем! Няма да ти дам нито лев и толкоз.

Чичо Мартин невинно се усмихна:

— Както желаете. Нямам намерение да упражнявам насилие върху вашата личност. Аз дойдох да ви потвърдя решението на нашата организация, която…

— Няма никаква организация, а разбойническа банда, чийто главатар си ти! — грубо го прекъсна Маврик Николаев.

— Не отричам, че ръководя тази организация — с подобаваща скромност заяви чичо Мартин.

— И за какво се бори тази „организация“, ако смея да зная?

— На първо време организацията реши да поиска известни суми от богатите и да ги раздаде на бедните.

— Брех, брех! — викна Маврик Николаев. — Вие ще се натъпчете с крадени пари, а бедните ще видят… — Маврик Николаев каза една твърде нецензурна дума, която принуди младата жена да сведе очи към пода и да ги закрие с длани.

Чичо Мартин не изпусна случая да й върне благосклонното си съчувствие.

— Не съм свикнал да слушам подобни изрази в присъствието на благородни дами! — каза той и се изчерви от усилието си да направи първата крачка към добрия тон.

Дора леко се поклони и едва не го удави във влагата на очите си. И както се полага в подобни случаи, тя не пропусна да си каже: „Боже, той е истински благородник и храбър мъж!“ А Маврик Николаев, който не бе чел любовни романи, нито пък бе полуинтелигентен разбойник, поиска да си отмъсти на двамата за своето невежество и хвърли къс, но убийствен поглед към балдъзата си и дори намигна: „Не я гледай, че се прави на светица, минал срамът покрай нея и отминал, щом види мъж, веднага се подмокря отдолу“ — което чичо Мартин дешифрира бързо и точно без всякакви усилия.

— Е, ако богатите не дадат тези суми?

— В такъв случай — каза чичо Мартин с видимо съжаление — ще се наложи да претърпят известни загуби.

— Ще палите, а?

— Ако не смятахте, че нашата организация е банда от разбойници, бих ви разяснил по-нашироко нейните цели. Понеже виждам, че това е безполезно, ще добавя, че средствата, с които се налага да си служим, не са съвсем невинни. Но казано е, че средствата оправдават целта и много честни хора са дали клетва да постигнат тези средства…

Бог знае колко време се е потил великият Макиавели, докато формулира своя средновековен принцип, а чичо Мартин го обърна с краката нагоре, без да му мигне окото. И любопитно е да се знае как би реагирал сам Макиавели на тази дързост. Дали би проявил ревност към невежеството на един добруджанец, или би го потупал по рамото и би го обявил за свой последовател. Най-вероятно е, че би го потупал снизходително по рамото, за да не го нареди до себе си. Но животът през ония години потвърди, че чичо Мартин подари нова истина на човечеството, без дори да се изпоти, и така удари о земята всички йезуити заедно с всички папи и кардинали.

— Е и, е и? — нетърпеливо заекваше Маврик Николаев.

— Всеки лев принадлежи на организацията и онзи, който злоупотреби с една стотинка, се осъжда на смърт. Вие не сте първият, към когото сме се обърнали за помощ. — Така почитателно се изрази чичо Мартин и добави: — Един от нашите вече получи куршум.

Маврик Николаев въздъхна и с това даде знак, че е готов да сложи оръжие, но след малко пак взе да се опъва:

— Не давам нито лев!

Чичо Мартин повдигна рамене и погледна своята покровителка, за да засвидетелства още веднъж уважението си към нея. Тогава тя се обърна към Маврик Николаев: