Преследвана
Шрифт:
Това бе достатъчно да ми спре дъха и аз се поздравих, зарадвана, че съумях да си измисля такъв прекрасен сън, но и малко объркана. Всичко изглеждаше съвсем истинско. И много познато. Защо? Обърнах поглед към лагуната и се загледах в куполите на катедралата, малките лодки и другите прекрасни неща, които просто нямаше как да си изсмуча от пръстите. Лекият нощен ветрец духаше от водата към брега и носеше богатия аромат на океан. Поех дълбоко въздух и се насладих на ефекта. Някои хора може би ще го нарекат смрад, но аз не мислех така, аз…
Мамка му! Изведнъж изтръпнах. Разбрах защо всичко
Това беше мястото от видението на Афродита за моята смърт.
23
— Ето те и теб. Този път не те извиках аз. Ти избра мястото и ме призова.
Калона пристъпи неочаквано до мраморната пейка, сякаш се материализира от въздуха. Аз не отговорих. Всичките ми усилия бяха насочени към опитите ми да нормализирам дишането си и да спра барабанния ритъм на сърцето си.
— Твоята богиня е доста странна — каза приятелски той и седна до мен на пейката, готов да си побъбрим. — Усещам, че това място е опасно за теб, и съм изненадан, че тя ти позволява да дойдеш тук, след като знае, че ще повикаш и мен. Сигурно си мисли, че те е предупредила и подготвила, но не е взела предвид моята способност да възкреся миналото и да накарам настоящето да умре — тТой спря и махна презрително с ръка към брега пред нас. — Това не означава нищо за мен.
Трябваше да гадая за какво говори и когато най-после успях да се обадя, всичко, което успях да изрека, беше едно идиотско:
— Не съм те викала.
— Разбира се, че ме извика — усмихна ми се самодоволно, като че ли беше дошъл да ме сваля и знаеше, че и аз го харесвам, но просто се срамувам да си го призная.
— Не — казах, без да поглеждам към него. — Не съм те викала. И нямам представа за какво си мислиш.
— Моите размишления нямат значение. При мен всичко е ясно. Ти си интересната, Ая. Можеш ли да ми обясниш как се появих в съня ти, ако не си ме викала?
Коленете ми отмаляха, като чух гласа му, но аз преодолях изкушението, обърнах се към него и го погледнах право в очите. Калона отново беше млад, на осемнайсет, най-много деветнайсет години. Носеше свободни дънки, които му стояха страхотно, и изглеждаше умопомрачително красив. Отново беше без обувки и без риза. Крилете му бяха прекрасни черни като беззвездното небе над нас. Те блестяха в спускащата се нощ с копринената си красота. Гладката му бронзова кожа сякаш излъчваше собствена светлина. Тялото и лицето му бяха толкова красиви и толкова съвършени, че е невъзможно да ги опиша. Изведнъж осъзнах, че усещам същото преклонение, каквото усетихме с Афродита, когато ни се яви Никс. Красотата й беше неземна и толкова омайваща, че не можехме да я опишем на другите. Не знам защо, но тази прилика между Калона и Никс ме натъжи. Страдах за онова, което той вероятно някога е бил, и това, в което се бе превърнал.
— Какво има, Ая? Защо ме гледаш така, сякаш ще заплачеш
всеки момент?Затърсих внимателно подходящите думи, но после спрях. Ако това беше сън — ако аз бях предизвикала по някакъв начин появата му, трябваше да бъда честна с него. Затова казах истината.
— Мъчно ми е, защото мисля, че невинаги си бил такъв.
Калона се вцепени. Съвършените му черти се вкамениха и изведнъж ми заприлича на статуя на Бог.
В съня ми цареше безвремие, така че не мога да кажа дали мина секунда, или цял век, преди да ми отговори.
— И какво ще направиш, ако знаеш, че невинаги съм бил такъв, моя Ая? Ще ме спасиш ли? Или ще ме заровиш в пещера?
Погледнах право в лъчистите му кехлибарени очи и се опитах да достигна до душата му
— Не знам — отвърнах честно. — Мисля, че не бих могла да направя нито едното, нито другото, ако ти не ми помогнеш.
Калона се засмя и смехът му затанцува по кожата ми. Прииска ми се да отметна глава назад, да разтворя ръце и да приема в прегръдката си тази божествена красота.
— Мисля, че си права — каза той. Усмивката все още играеше в очите му.
Побързах да отместя поглед. Загледах се в океана и се опитах да забравя какъв невероятен изкусител е той.
— Харесвам това място — продължи Калона и по гласа му разбрах, че все още се усмихва. — Усещам в себе си сила — древна сила. Не е чудно, че те избраха да дойдем тук. Напомня ми за мястото на силата в «Дома на нощта», само че тук елементът земя не е толкова силен. Това е истинско облекчение за мен. Много е приятно.
Съсредоточих се върху единственото, което успях да разбера от думите му.
— Не е изненадващо, че се чувстваш по-добре на остров. Същество като теб не си пада много по земята.
— Само едно нещо ми харесваше, докато бях в земята, и това беше да усещам ръцете ти около мен. Въпреки че прегръдката ти продължи прекалено дълго, дори и за моите сексуални апетити. Отново го погледнах. Нежната усмивка все още витаеше по лицето му.
— Разбери най-после, че не съм Ая.
Усмивката му не слизаше от лицето.
— Не, не мога да го разбера — протегна ръка и взе между пръстите си кичур от тъмната ми коса. Загледан в мен, разтвори пръсти и остави косата ми да се изплъзне от дланта му.
— Не бих могла да съм Ая — казах, леко разтреперана. — Не съм била жива, когато са те затворили. Аз живея на земята едва от седемнайсет години.
Той продължи да гали косата ми.
— Ая не съществуваше дълго време. Разтвори се в земята, от която беше направена. Ти си тя, преродена в дъщеря на човеци. Затова си различна от другите.
— Не може да е истина. Аз не съм тя. Иначе щях да те позная, когато излезе от земята — извиках аз.
— Наистина ли не ме позна?
Усещах ясно излъчващия се от тялото му студ. Изведнъж ми се прииска да се докосна до него. Сърцето ми отново заблъска в гърдите, но този път не беше от страх. Исках да усетя в прегръдките си този паднал ангел, исках го повече от всичко на света. Копнежът по него беше по-силен дори и от този по кръвта на Хийт. Какво би станало, ако вкуся малко от кръвта на Калона? От тази мисъл по тялото ми премина сладка забранена тръпка.