Преследвана

— Пази й живота и се върни при мен — каза Афродита и целуна Дарий по устните. После отиде при Надежда, за да помогне на Ленобия с юздите.

— Тръгваме ли, Жрице? — погледна ме Дарий.

Кимнах и го оставих да ме вдигне на ръце. Дарий направи една крачка в студената бурна нощ и изведнъж всичко около нас се размаза. Той прелетя по диагонал през задния двор към онази част от високата стена около училището, на която бе полегнал един по-голям дъб от този отпред. Не знам как, но една от бурите в Тулса през миналата зима почти успя да го изкорени и той се бе подпрял на оградата. Тогава Афродита бе подметнала, че мястото е идеално за незабелязано измъкване от училище и при нормални обстоятелства беше точно такова. Знаех го от собствен опит.

Но днес не действахме при нормални обстоятелства. След миг Дарий вече беше до падналото дърво, остави ме под него и прошепна:

— Стой тук, докато се убедя, че е безопасно.

И изчезна. Клекнах под дървото и се замислих за мокрото и студено време и за изнервящия разпит, на който ме бяха подложили приятелите ми, но дочух гадния плясък на криле и веднага се изправих.

Надникнах изпод дървото точно навреме, за да видя как Дарий хваща един гарван за крилото, притиска го към земята и прерязва гърлото му. Побързах да отместя поглед.

— Хайде, Зоуи, нямаме време.

Изтичах до полегналото дърво, като се стараех да не поглеждам към трупа на чудовището. Поставих ръка на дънера и затворих очи. Потърсих в себе си север — посоката на Земята — и я призовах:

— Земя, имам нужда от теб. Моля те, ела при мен! — и изведнъж, като по чудо, насред ледената буря и фучащия покрай ушите ми вятър, усетих мирис на пролетна трева… зряло жито… и полски цветя. Наведох глава в знак на благодарност и продължих: — Знам, че това е много трудно и не бих го искала от теб, ако не беше въпрос на живот и смърт — поех дълбоко въздух, съсредоточих всичките си сетива върху ледената кора под дланта си и продължих. — Падни. Прости ми, но трябва да те помоля за това.

Дървото под ръката ми се затресе с такава сила, че паднах по гръб. Нещо изпращя и, кълна се, че зад прашенето се чу предсмъртен писък. Старият дъб се стовари върху полуразрушената стена, камъните и тухлите се срутиха и стената се отвори достатъчно, за да може да се избяга оттам.

Трепереща като лист, едва успях да си поема дъх от шока и по-скоро инстинктивно изпратих Дух към Ленобия, за да я уведоми, че сме успели. После станах, пристъпих, олюлявайки се към падналото дърво и го прегърнах с двете ръце.

— Благодаря ти, Земя — внезапна мисъл ме накара да добавя. — Иди при Стиви Рей и й кажи, че идваме. Кажи й да бъде готова.

Усетих познатото чувство, че някой ме слуша. Винаги го усещах, когато молех елементите за нещо. — Върви, Земя! Още веднъж ти благодаря, че ми помогна, и искам да знаеш, че ми е много мъчно за дървото.

— Трябва да се върнем в конюшнята — каза Дарий и ме взе на ръце. — Ти успя, Жрице.

Сложих глава на приятелското му рамо и разбрах, че плача чак когато видях мокрите следи по якето му.

— Да се махаме оттук.

32

Конете бяха готови и ни чакаха. Ерин и Шоуни вече бяха на гърба на Съдба. Шоуни държеше юздите. Преди богинята да я бележи, тя беше учила езда в часовете по английски лов в частното си училище, затова се обяви за «посредствен, но все пак, ездач». Афродита и Деймиън стояха до Персефона и Надежда. Деймиън изглеждаше, сякаш ще припадне всеки момент.

— Усетих докосването на духа и предположих, че всичко е наред — каза Ленобия, докато се суетеше около конете и проверяваше такъмите им.

— Стената е разрушена, но се наложи да убия един гарван. Сигурен съм, че скоро ще го открият — каза Дарий.

— Всъщност това е добре. Тъкмо ще ги убеди, че сте се опитали да избягате оттам — измърмори Ленобия и погледна часовника си. — Време е да се качвате по конете. Шоуни, готова ли си?

— Още от раждането си — отвърна тя. — Добре. А ти, Ерин?

— Абсолютно — отвърна Ерин.

— Деймиън?

Той гледаше Ленобия, но всъщност говореше на мен.

— Страх ме е.

Приближих се и го хванах за ръката.

— Мен също ме е страх. Но ако сме двамата, няма да е толкова страшно.

— Дори и ако сме на кон?

— Дори и на кон — усмихнах се аз. — Персефона е страхотна дама — сложих ръката му върху грациозната извивка на врата й.

— Ох! Тя е мека и топла — стресна се той.

— Хайде. Ще ти помогна да се качиш — каза Ленобия, сплете пръсти и му предложи люлката на ръцете си.

С дълга страдалческа въздишка той закрепи коляно върху ръцете й и се опита (безуспешно) да задуши гейския си писък, докато тя го мяташе върху широкия гръб на кобилата. Преди да помогне и на мен, нашата преподавателка по езда сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

— Следвай сърцето и инстинкта си и няма да сгрешиш. Изгони го, Жрице.

— Ще се постарая — обещах аз.

— Знам и затова ти вярвам — каза тя.

Скоро всички бяхме на конете и тя ни поведе към летящата врата, през която се отиваше на манежа. Малко преди това Ленобия беше изтичала и отключила задната врата, откъдето се излизаше на алеята към външната порта. Сега вече нищо, освен леда, портата, шайката гарвани-демони, баща им и побърканата бивша Висша жрица не стоеше пред нас и света.

Ленобия отвори вратата. Беше загасила лампите в тази част на конюшните, за да не могат да ни видят върху гърбовете на конете. Ние подадохме глави в ледения мрак в очакване да чуем воя на бурята.

— Давам ви две-три минути да призовете елементите — каза тя. — Внезапното усилване на бурята се дължи на магията на Анастасия, която действа от другата страна на «Дома на нощта». Така шансовете ви да останете незабелязани се увеличават. Не забравяйте, че Дракона чака на вратата на училището. Ще намушка гарвана, който е на пост, веднага щом чуе тропот на копита. Шоуни, когато си готова, изпрати огън към обора. Щом видя пламъците, ще освободя останалите коне. Те вече знаят, че трябва да се разбеснеят около сградата на училището, за да създадат още по-голяма бъркотия.

— Ясно — кимна Шоуни.

— После пренасочи пламъците към копитата на вашите коне — тя спря и се поправи. — Имам предвид към подковите на копитата им. Аз ще кажа на Персефона къде да ви отведе. Останалите трябва да я следват — Ленобия потупа нежно кобилата под мен. После вдигна поглед. — Радвам се, че те видях отново, че имам възможност да те изпратя и се надявам да те посрещна отново, Висша жрице — каза тя тържествено, сви ръка в юмрук, сложи я над сърцето си и ми се поклони.

— Богинята да те благослови, Ленобия — отвърнах. Тя понечи да си тръгне, но аз извиках след нея. — Ленобия, помислете още веднъж не е ли по-добре да се махнете оттук. Ако не можем да изгоним Калона, тримата с Дракона и Анастасия трябва да намерите начин да се скриете под земята — в тунелите под депото, в манастира или в мазето на някоя от сградите в града. Това е единственият шанс да се спасите от него.