Престъпен експеримент

Затвори металната врата, която отделяше камерите за труповете от приемната на моргата, и угаси осветлението. Предпазливо отвори вратата към коридора, мина бързо по него и излезе на паркинга на болницата през същата врата, през която беше влязъл преди четвърт час. Няколко минути по-късно вече пиеше полуизстиналото си капучино, като с небрежен жест отказа предложението на сервитьорката да му донесе топла чаша.

— Телефонните разговори ме забавиха малко повече, отколкото предполагах — обясни той. — А сега трябва да бързам обратно към болницата. Там имам една пациентка, която много ме безпокои.

73

— Лека нощ, доктор Фукито. Чувствам се много по-добре, благодаря ви. — На момчешкото лице се появи измъчена усмивка.

— Радвам се. Приятни сънища, Том.

Джиро Фукито бавно се изправи. Този млад човек щеше да се оправи. Беше в дълбока депресия седмици наред, почти обладан от мисълта за самоубийство. Карал с осемдесет мили в час и катастрофирал. По-малкият му брат загинал на място. Мъка. Вина. Угризения. Всепоглъщащи чувства, с които момчето нямаше сили да се справи.

Джиро Фукито знаеше, че му е помогнал да преживее най-тежкия период. Работата можеше да му носи такова удовлетворение, разсъждаваше той, докато вървеше по един от коридорите на болницата „Вали Пайнс“. Работата, която вършеше тук на доброволни начала… ето къде искаше да практикува.

Беше направил достатъчно за много от пациентките в „Уестлейк“. Но имаше и други, на които не беше успял да помогне, на които не му беше позволено да помогне.

— Лека нощ, докторе — няколко болни от психиатричното отделение го поздравиха, докато вървеше към асансьора.

Беше поканен тук на щат. Искаше да приеме това предложение.

Трябваше ли да започне разследване, което неизбежно щеше да го унищожи?

Едгар Хайли нямаше да се поколебае да разкрие случая от Масачузетс, ако заподозре, че неговият сътрудник е обсъждал свой пациент с полицията.

Но госпожа Де Мейо вече подозираше нещо. Онзи ден, докато му задаваше въпроси, тя бе усетила напрегнатостта му.

Качи се в колата си и застина зад волана в нерешителност. Ванджи Луис не се беше самоубила. Не беше глътнала цианкалий доброволно, той бе абсолютно убеден в това. През време на един от техните сеанси, когато разговаряха за религия, тя бе засегнала темата за сектата на Джоунс.

Представи си я как седеше в неговия кабинет, спомни си откровените и простодушни обяснения за религиозните й схващания. „Аз не съм от онези, които ходят редовно на църква, докторе. Искам да кажа, че вярвам в Бога, но по мой собствен начин. Понякога си мисля за Господ. Това е по-добре, отколкото да търчиш на служба, която и бездруго не слушаш, не е ли така? Колкото до тези култове… Те всичките са безумни истории. Не разбирам как хората се забъркват в подобни неща. Ами ето, припомнете си всички онези нещастници, които се самоубили само защото така им било наредено? Чухте ли записа на писъците им, след като изпили онова нещо? После дълго време не можех да се отърва от кошмари. Освен това изглеждаха толкова грозни.“ Болка. Грозота. Ванджи Луис? Никога! Джиро Фукито въздъхна. Знаеше какво трябва да направи. За пореден път трябваше да рискува кариерата си, заплащайки за ужасната грешка от преди десет години.

Въпреки това беше длъжен да каже на полицията онова, което знаеше. Ванджи беше побягнала от неговия кабинет към паркинга. Но когато си беше тръгнал петнадесетина минути по-късно, нейният линкълн „Континентал“ продължаваше да стои там.

Джиро Фукито вече нямаше никакви съмнения, че след консултацията си при него Ванджи беше отишла в кабинета на Едгар Хайли.

Той излезе от паркинга на болницата и потегли към областната прокуратура.

74

Скот държеше мокасината. Ричард, Чарли и Фил седяха около бюрото му.

— Да се опитаме да свържем фактите — каза Скот. — Ванджи Луис не е починала в дома си. Била е отнесена там по някое време между полунощ и единадесет часа на другата сутрин. Последното място, което се знае, че е посетила, е кабинетът на доктор Фукито в болницата. В понеделник вечерта Ванджи е с мокасините. Някъде из болницата загубва едната от тях и Една Бърнс я намира. Човекът, върнал тялото в спалнята, й слага други обувки в опит да скрие, че едната липсва. Една Бърнс намира тази обувка, споделя с някого за това и умира. Емет Сейлъм държи да се свърже с теб, Ричард. Иска да разговаря с теб за смъртта на Ванджи. Пристига в Ню Йорк и няколко минути по-късно умира, паднал или блъснат от собствения си прозорец, а папката с медицинската документация на Ванджи Луис изчезва.

— И в същото време Крис Луис се кълне, че е видял Едгар Хайли в „Есекс Хаус“ — намеси се Ричард.

— Което може и да не е вярно — напомни му Скот.

— Но доктор Сейлъм е знаел за скандала в болница „Крайст“ — каза Ричард. — Хайли не би искал това да се разчуе точно когато придобива национална известност.

— Това все още не е мотив за убийство — заяви категорично Скот.

— А онази обувка, която Хайли се е опитвал да измъкне от чекмеджето на Една? — попита Чарли.

— Това не го знаем със сигурност. Онази жена от болницата твърди, че той е отворил чекмеджето. Не е пипал нищо. — Скот се намръщи. — Не се връзва. Имаме работа с изтъкнат лекар. Не можем да го обвиняваме в убийство само защото преди десет години е бил замесен в потулен скандал. Големият проблем е мотивът. Хайли не е имал мотив да убие Ванджи Луис.

Интеркомът избръмча. Скот натисна копчето.

— Госпожа Хоран е тук — съобщи Морийн.

— Добре, въведи я. Искам да протоколираш изявлението й — нареди Скот.

Ричард се наведе напред. Това беше жената, завела срещу Едгар Хайли дело за професионална злоупотреба.

Вратата се отвори и преди Морийн в стаята влезе една млада жена. Беше японка на двадесет и една-две години. Косите й се спускаха свободно върху раменете й. Аленото червило контрастираше нелепо със смуглата й кожа. На грациозната й фигура дори евтиният костюм, с който беше облечена, изглеждаше елегантен и ефирен. Скот се изправи.

— Госпожо Хоран, благодаря ви, че дойдохте. Ще се постараем да не ви задържаме много. Няма ли да седнете?

Младата жена кимна. Очевидно напрегната, тя облиза устни и нервно стисна ръце в скута си. Морийн незабелязано се настани зад нея и отвори стенографския си бележник.

— Бихте ли съобщили името и адреса си? — попита Скот.

— Казвам се Ана Хоран. Живея в Риджфийлд Парк, Уолнът Стрийт, номер 415.

— Вие сте настояща или бивша пациентка на доктор Хайли?

Ричард бързо се обърна, когато чу как Морийн ахна. Но момичето се съвзе почти веднага, наведе глава и продължи да записва.

Изражението на Ана Хоран стана твърдо.

— Да, аз бях пациентка на този убиец.

— Този убиец? — попита Скот.

Сега думите й рукнаха като порой.

— Отидох при него преди пет месеца. Бях бременна. Мъжът ми е втора година студент по право. Живеем само с моята заплата. Реших, че трябва да направя аборт. Не исках, но мислех, че съм длъжна.

Скот въздъхна.

— И доктор Хайли изпълни процедурата по ваша молба, а сега вие обвинявате него?

— Не. Това не е истина. Той ми каза да отида на другия ден. И аз отидох. Отведе ме в една от операционните в болницата. Остави ме и тогава разбрах… вече бях сигурна, че каквото и да става с нас, аз искам това бебе. Доктор Хайли се върна. Бях се надигнала, готова да стана. Казах му, че съм променила решението си.