Приключения в гората

— Вие знаете, но аз не знаех какво е човек! — тихо рече Жвачко.

— Твоят брат също не знаеше, но предпочете своето стадо пред кочината и чорбата! — забеляза някаква свинка и строго изгледа наклякалите около нея прасета.

— Работата е там — обади се отново глиганът с кривото рамо, — че ти си предпочел чорбата пред свинската ти свобода!

— Това е предателство!… Заслужава смърт! — натърти председателят на трибунала, глиганът с най-много рани.

— Смърт!

— Смърт!

— Смърт! — ревнаха глиганите с рани и клоните на дъба затрепераха отново от мощното ехо на свинското грухтене.

— Милост за прасето! — чу се гласчето на някакво си недорасло. — То не е виновно, че са му закачили звънче.

Между връстниците на Жвачко настъпи оживление:

— Не е виновно прасето!

— Измамило се е прасето!

— Сгрешило е?

Глиганът с най-многото рани тупна с крак и се изправи рунтав и наежен:

— Недорасли-и! Вие забравяте опасността, която ни застрашава!

— Ще отидем в най-гъстите гори, където звънчето няма да се чува — обади се прасето, което първо каза „милост“.

— Ушите на ловните кучета улавят дори бръмченето на комари! — противопостави се Едноокия и здравото му око блесна като боен зъб.

— Ще се пазим!

— С това клепало на врата?

Споровете се прекъснаха от изказването на Кривото рамо:

— Вие знаете ли какво е орел?

— А какво е вълкът имате ли си представа? — изгрухтя едноокият глиган.

— Спорът е излишен! — намеси се председателят на трибунала. — Като най-стар мога да ви кажа, че подсъдимото свинче е осъдено на смърт не от нас глиганите, а от човека. То ще умре задушено от ремъка на своето звънче, когато вратът му стане като нашите!

Настъпи тишина. Между младите свинчета се чу сподавено ридание. Дори вятърът престана да си играе с листата на дъба.

Тогава една свинка се разчувствува и каза:

— Защо, уважаеми глигани с рани, да се убива прасето, когато може да се замени смъртното му наказание с изгнание? Нека да походи из гората със звънец, за да разбере само в каква се е беда натикало.

— Изгнание!

— Изгнание!

— Изгнание! — завикаха едно през друго маловръстните прасета.

Глиганите с рани се спогледаха. И съдбата на свинчето със звънче щеше да е друга, ако не беше се намесил един престарял глиган, който винаги мълчеше Той силно изгрухтя:

— Страшно!…

— Страшно, страшно! — продължи старият глиган. — Страшно е, когато развратът между прасетата се посява открито. Нашата сила е в нашето стадо, а вие проповядвате изгнание! Едно прасе само да скита, за да срами открито свинското ни племе. Да се гаврят лисиците с него!

Глиганът се задъхваше от ярост, но не спря свирепата си реч:

— Стадото е за нас свещено! И не бива да се нарушава правилото. Прасето трябва да умре!…

Председателят на трибунала се обърна към майката на провиненото прасе:

— Ваша е последната дума!… Говорете!

Свинката хвърли поглед на събраните около нея прасета, след това впери очи в лицата на глиганите с рани. И рече:

— Аз съм майка. Вие, съдници, решавайте!

Глиганите с рани събраха глави и си рекоха нещо нечуто, след това водачът изправи главата си, а прасетата и свинките станаха прави.

— В името на свинското стадо — рече той — изменника осъждаме на смърт за назидание на всички, които сега или някога ще сменят свободата за копаня човешка чорба…

При тези думи стражите-глигани сръгаха прасето да върви и изчезнаха в храсталака. Звънчето зазвъня безгрижно, но всички знаеха, че всеки звън отброява последните минути на един осъден. Звънчето заглъхна, а сетне спря. Чу се тропот и тъпи удари последваха и пак настъпи обикновената горска тишина. От съседните дървета се отрониха няколко кървавожълти листа и паднаха на земята — сълзи, отронени от старата гора заради това, което бе видяла.

* * *

След време залутани в гората граничари намериха трупа на свинчето със звънче, прободено от свински зъб. Ударът беше нанесен с такава сила, че беше заковал прасето за дънера на съседното дърво и то висеше като приковано на позорен стълб заедно с пречупения свински зъб. Граничарите разбираха какво е „измяна“ и „дълг“. Те изследваха също следите на „Кървава поляна“, дешифрираха, както се казва, случката и ми я разказаха.

Както са ми я разказали, така ви я предадох.

Ако имате въпроси, питайте граничарите на пост „Кукуряк“.

Дяволският огън

Огънят се появи на шестия ден от месец август — помня датата, защото през тоя ден си посякох крака и едва докуцах до лесничейската хижа. Представете си вековна борова гора — в Родопите има такива непристъпни и диви места, където все още царуват мечките и орлите: та сред тази гора, която нощем става катраненочерна, изведнъж се появи странното сияние.

На друго място това не би направило впечатление, но появяването на огън във вековната гора ни разтревожи. Горският Божин Врагов грабна карабината и отиде да разгони контрабандистите (както си мислеше). Но се върна посърнал: на мястото, където трябвало да има огън, било непрогледна тъмнина. Нямало ни хора, ни следа от жар. А ние от лесничейската хижа през цялото време гледахме и огънят не угасна нито за миг.

Горският продължи търсенето на другия ден. Върна се към обед още по-разтревожен от снощи: със секачите претърсили целия участък, огледали дърво по дърво, ала ни жива душа, ни пепел, нито огън забелязали.

Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето — секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.

Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:

— Щом е нищо и никакъв, угасете го!

Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък аз останах с горския, за да обмислим трудното положение, в което неочаквано бяхме изпаднали. С наранения си крак не можех да мръдна от хижата. Какво ни оставаше да правим? Как да угасим огъня и да успокоим разколебаните секачи?

Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние — кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.