Приключения в гората

— Ти хапеш глиганите, но само под опашката! — развика се Глиганът и насочи двата си глигански зъба към наежения Вълк. — Хайде щракни със зъбите. Щракни де, подлецо!…

Настъпи шум и смут.

— Стойте, безумни! — изправи се Паякът между Вълка и Глигана. — Спомнете си, че всяка загубена минута приближава гибелта на Бора!

— Нека образуваме съвет на умните животни и Паякът да бъде наш генерал — предложи Мравката.

Пилци, катерици, таралежи и къртици извикаха в хор:

— Съгласни сме, съгласни сме!

— Вървете по дяволите — изръмжа Вълкът, подви си опашката и изчезна в гъсталака.

— Хайде, че искам да мета! — изръмжа обидената Мечка, като искаше да каже „Вървете си!“, и животните побързаха да излязат от мечата дупка.

Когато умните животни се намериха навън, Глиганът застана мирно и козирува на Паяка с крак:

— Свинската дивизия ви слуша, генерале. Заповядайте!

— Сто хиляди мравки слушат заповедите на Паяка! — обади се и Мравката.

— Катериците са готови да умрат и в огъня, ако Паякът им заповяда!

— И ние сме готови, и ние сме готови — обадиха се птици, таралежи и къртици. — Готови сме и ние!

— Благодаря ви! — рече кратко Паякът. — А сега всички по местата си, бего-ом! И очаквайте заповедите по телеграфа! — След това, хванал се за едно перце от Кълвачовата шия, Паякът изкомандва на Кълвача:

— Бързо в щаба!

Генералът действува

Щом се намериха в щаба, залетяха заповеди наляво и надясно. Всички паяци бяха обявени за свързочници. Трябваше да поддържат в изправност телеграфните жици. Орелът беше назначен за наблюдател със задача да патрулира над гората и щом забележи, че колибаринът от Плетвар бяга от върха, да кимне с крилете три пъти подред.

Свинете трябваше да приближат до Остра чука под прикритието на гората и да чакат. Подобно нареждане получиха и катериците. Заповядано беше пет работнически полка мравки веднага да се отправят към ранената борика заедно с дружина войници. Всички горски пилета с яки човки трябваше да образуват едно въздушно ято и да чакат нова заповед в сянката на близкия букак. Сойката трябваше да продължава службата на сигналист, а Кълвачът да бъде специалист по телеграфа.

А по-нататък? Преди всичко трябваше да се прогони човекът с топора.

Но как? Генералът имаше готови планове и в тая насока.

— Повикайте осите! — заповяда той на Кълвача.

— Осите, осите, осите! — повика телеграфистът.

— Чуваме! — обадиха се те.

И се започна следният разговор между генерала и дивите оси:

Генералът:

— Незабавно формирайте ято и забийте жилката си в лицето и ръцете на човека с топора.

Телеграфната жица затрепера и се чу страшно бръмчене и след това разсърден глас:

— Осите не желаят да те слушат.

— Защо? — попита Паякът.

— Защото ти убиваш нашите братовчеди — мухите!

— Но какво общо имат мръсните мухи с храбреци като вас? — поласка ги Паякът с надежда да ги спечели.

— Това, че имат крила, както и ние.

— Но крила има и Врабчето, братовчед ли ви е то? Крила имат и щурците! — кипеше Паякът от възмущение.

Мълчание. След това нов въпрос откъм страната на осите:

— Защо трябва да нападнем човека с топора?

— Защото трябва да спасим Бора…

— Какво общо имаме ние с Бора?

— Това, че живеете в хралупи! — обясняваше търпеливо Паякът. — А хралупите се намират в дървета като Бора. Значи, отсекат ли Бора, ще отидат по дяволите и вашите хралупи!

Ново мълчание.

— Братовчеди сме, да! И с щурците, и с врабците!… И с пчелите! — долетя след туй ни в клин, ни в ръкав отговорът на осите.

— Ах, глупакът аз! — плесна се Паякът по челото. — Докато има на света разумни същества като пчелите, седнал съм да водя преговори с диваци.

И заповяда на Кълвача:

— Свържи ме с пчелите!

Разговорът протече светкавично:

— Говори Паякът: Борът е в опасност!

— Знаем! — отвърнаха пчелите.

— Трябва…

— Ясно, ясно! Едно изтребително ято ще полети веднага, ако вие заповядате!…

— Бързо тогава, моля ви — провикна се Паякът.

— Хвърчим! — отговориха пчелите и в същата минута до Паяковите уши долетя далечното бръмчене на пчели…

— Дано не закъснеем! — въздъхна Паякът и зачака с трепет и вълнение върховната минута.

А горе ударите на топора продължаваха и летяха разхвърчалите се трески. Колибаринът спираше за миг, обърсваше потта си и замахваше отново: „Тча-а, тча-а-а, тча-а-а.“ А от наранените места капеха смолисти капки, като че дървото плачеше.

Орелът пръв съгледа приближаването на пчелното ято. То летеше бясно към върха и все повече заприличваше на облак. И все по-ясно се чуваше тънкото им ядовито бръмчене. Човекът продължаваше да блъска брадвата и не видя кога пчелите се забиха по лицето и ръцете му. Той заскача, размаха ръце, но колкото махаше, повече се разяряваха пчелите и по-дълбоко забиваха жилата си. Най-сетне влуденият човек захвърли брадвата и оставил зад гърба си полупресечения Бор, хукна към своето село, а след него и подплашеният вятър.

Орелът гледаше с възхищение как пчелите се забиват в човека и умират и му се искаше да извика от небето: „Ето истински заместници на Лъва, ето истинските храбреци!“ Но нямаше време за викане. Щом видя Орелът бягството на човека с топора, той трепна три пъти скрилата — уговореният знак…

Едновременно с това заработи телеграфът под диктовката на Паяка:

„В името на свободата и на майката-гора заповядвам:

Свинската дивизия да разоре голите места край Остра чука, както нива се оре за посев!

Въздушното ято да прелети мигновено върху Бора, да разкълве шишарките, като пуща семената на земята!

Катериците да застанат в резерва на птичето ято и където не помагат клюновете, да разчекнат шишарките с нокти и да пущат семената на земята!

Четири хиляди мравки носачи да пренасят боровите семена към разораните от свинската дивизия поляни! Две хиляди мравки сеячи да засяват семената незабавно! Триста мравки войници да застанат в охрана на ранения Бор!“

Последната заповед бе отправена към най-стария кълвач и гласеше: „Старият кълвач да поеме лечението на раненото дърво!“

Началник на Съюзния щаб, генерал без еполети: Паякът

Дивата гора — на крак

Незаглъхнали последните удари на телеграфа, в гората запращяха съчки, екнаха стъпки, зафучаха крила. Слънцето, което отиваше към залез, забрави да залезе и загледано в необикновената картина — зажумя. Подплашеният вятър литна към Плетвар, за да се скрие в комина, а Орелът, вперил очите си надолу, от захлас и възхищение насмалко не забрави да лети.

Той видя как от гъсталаците изскокнаха дивите прасета. Най-напред се втурнаха глиганите, пръснаха се из поляната и заораха в целината своите зурли с такова настървение, че земята потрепера. След тях вървяха свинките и с грухтене подканваха младите прасета: „Ровете, ровете, ровете!“ А младите ровеха ли, ровеха: с превити гърбове и вратове наведени, с очи разискрени и наперени уши.