Разбудени фурии

Над тълпата се надигнаха протестиращи гласове. В ситото за лов на мрежести медузи до краката на разказвача задрънчаха кредитни чипове. Човекът се усмихна и отново пое клавиатурата. Холограмата просветля.

— Много сте великодушни. И тъй, докъде бях стигнал… Квел тръгнала към крещящата тълпа и какво да види по средата — една млада блудница с раздрани одежди, тъй че нейните съвършени, издути гърди с връхчета като черешки стърчали гордо в горещия въздух пред погледите на всички, а мекото тъмно руно между дългите, гладки бедра било като изплашено животинче под клюна на свиреп крилодер.

Холограмата услужливо показа детайлите в едър план. Около нас хората се надигнаха на пръсти. Въздъхнах.

— А над нея стояли, над нея се извисявали двамина в черно от страховитата религиозна полиция, двама брадати проповедници, стиснали дълги ножове. В очите им греела кръвожадна страст, а зъбите им лъщели под дългите бради, защото те се усмихвали свирепо на своята власт над младата плът на безпомощната жена. Ала Квел се изправила между остриетата на ножовете и разголената плът на младата блудница и попитала със звънък глас: Какво става тук? И тълпата замлъкнала от гласа й. Отново попитала тя: Какво става тук, защо преследвате тази жена, а хората пак мълчали, докато най-сетне един от двамата проповедници в черно заявил, че жената е уличена в прелюбодеяние и според законите на Шария трябва да бъде убита, кръвта й да се пролее в пустинния пясък, а тялото й да се хвърли в морето.

За една кратка секунда в дълбините на съзнанието ми трепнаха скръб и ярост. Прогоних ги и дълбоко си поех дъх. Слушателите около мен се натискаха напред и изпъваха шии, за да виждат по-добре. Някой ме блъсна и аз свирепо го сръчках с лакът в ребрата. Раздаде се болезнен писък, последван от яростни ругатни; наоколо изшъткаха.

— Тогава Квел се обърнала към тълпата и попитала: Кой от вас не е съгрешил с блудница по едно или друго време? А хората стихнали и не смеели да я погледнат в очите. Но един от проповедниците гневно я упрекнал, задето се меси в свещените закони, затова тя го попитала направо: Ти никога ли не си бил с блудница? Мнозина в тълпата го познавали и се разсмели, тъй че той бил принуден да си признае. Но това е различно, рекъл проповедникът, защото съм мъж. Тогава, отвърнала Квел, ти си лицемер. Измъкнала изпод дългото си сиво палто едрокалибрен револвер и му простреляла капачките на двете колене. И той рухнал с писъци на земята.

От дисплея долетяха два глухи гърмежа и тънички писъци. Разказвачът кимна и се изкашля.

— Махнете го оттук, наредила Квел и щом чули това, двамина от тълпата вдигнали проповедника и го отнесли, а той продължавал да пищи. Чини ми се, че тия двамата с радост използвали възможността да се измъкнат, защото млъкнали и се свили от страх още щом видели револвера в ръката на Квел. Когато писъците заглъхнали в далечината, настанала тишина, нарушавана само от стоновете на морския бриз покрай кея и риданията на красивата блудница, паднала в нозете на Квел. А Квел се обърнала към втория проповедник и насочила едрокалибрения револвер срещу него. Сега ти, рекла тя. Ще ми кажеш ли, че никога не си бил с блудница? Проповедникът гордо вирнал глава, погледнал я в очите и отговорил: Аз съм проповедник и никога през живота си не съм бил с жена, за да не оскверня свещената чистота на тялото си.

Разказвачът направи драматична пауза и зачака.

— Дири си белята с тая история — прошепнах аз на Силви. — Цитаделата е хей там, на хълма.

Но тя не ме чуваше, впила поглед в холографската сфера. Стори ми се, че леко залитна.

По дяволите!

Сграбчих я за ръката, но тя раздразнено ме отблъсна.

— Тогава Квел погледнала този мъж в черни одежди, взряла се в пламтящите му очи и разбрала, че казва истината, че е човек на честта. Свела взор към револвера в ръката си, после пак погледнала проповедника и рекла: Тогава си фанатик и не се учиш от грешките. И го простреляла в лицето.

Нов гърмеж и холографският дисплей се обагри в яркочервено. Едър план към окървавеното лице на проповедника. Ръкопляскания и възторжени викове откъм тълпата. Разказвачът със скромна усмивка изчака възторгът да стихне. До мен Силви се размърда, сякаш се будеше от сън. Разказвачът се усмихна широко.

— Както навярно се досещате, приятели мои, красивата млада блудница била безкрайно благодарна на своята спасителка. И когато тълпата отнесла трупа на втория проповедник, тя поканила Квел у дома си, където… — Разказвачът пак остави клавиатурата и обгърна с ръце раменете си. Потрепери демонстративно и разтри длани. — Но за жалост наистина става твърде студено, за да продължа. Не бих могъл…

Сред новия хор от протести аз хванах Силви за ръката и я издърпах настрани. Отначало тя не каза нищо, но след няколко крачки погледна през рамо към разказвача, после към мен.

— Никога не съм била на Шария — каза тя с озадачен глас.

— Да. Бас държа, че и той не е бил. — Внимателно се вгледах в очите й. — А и Квел определено никога не е била на Шария. Но историята беше добра, нали?

Глава 15

От един уличен продавач на пристанището купих пакет телефони-еднодневки и използвах единия, за да се свържа с Ласло. Гласът му долиташе на пресекулки през бученето на допотопни заглушители и контразаглушители, което се рееше над Ню Хок като някогашния смог над древните земни градове. Пристанищната шумотевица около мен усложняваше още повече разговора. Притиснах телефона до ухото си с всичка сила.

— Говори по-високо!

— … казваш, че все още не е достатъчно добре, за да използва мрежата?

— Така казва тя. Но иначе е добре. Слушай, оставих следите. Очаквайте днес Курумая да потропа на вратата ви в извънредно лошо настроение. Препоръчвам ти да си подготвиш много солидно алиби.

— Кой, аз ли?

Неволно се усмихнах.

— Има ли някакви вести от Ковач?

Отговорът му се изгуби сред внезапен порив от пращене и електронен вой.

— Моля?

— … дойде тази сутрин. Рече, че вчера видял екипа на Черепите близо до Шопрон заедно с някакви непознати образи, изглеждали доста… с пълна скорост на юг. Сигурно ще пристигнат по някое време довечера.

— Добре. Като се появи Ковач, много внимавайте. Тоя човек е опасен боклук. Дръжте се здраво. И сканирайте!

— Непременно. — Дълга пауза, изпълнена със смущения. — Хей, Мики, добре се грижиш за нея, нали?

Изсумтях.

— Не, каня се да я скалпирам и да продам резервната памет на някой вехтошар. Ти как смяташ?

— Знам, че ще… — Нова вълна от смущения погълна гласа му. — … ако не, отведи я при някого, който може да помогне.

— Да, работим по въпроса.

— … Милспорт?

Досетих се какво пита.

— Не знам. Във всеки случай засега не.

— Ако се налага, мой човек. — Гласът му заглъхваше, губеше се сред шумовете. — Каквото и да се наложи.

— Лас, губя връзка. Трябва да приключвам.

— … нирай, Мики.

— Да, и ти. Пак ще се обаждам.

Прекъснах връзката, свалих телефона от ухото си и го подхвърлих на длан. Дълго гледах към морето. После извадих нов телефон и набрах още един номер, който помнех от десетилетия.

Както много градове на Харлановия свят, Текитомура се разстилаше в подножието на стръмна планинска верига, изникваща почти направо от океана. Строителните терени не достигаха. Изглежда, по времето, когато Земята е навлизала в ледниковата епоха на Плейстоцена, Харлановият свят бе преживял бърза климатична промяна в обратна посока. Полюсите се разтопили, оставяйки само незначителни ледени шапки, океаните се надигнали и погълнали цялата суша с изключение на два неголеми континента. Последвало масово измиране на животински видове, включително и една многообещаваща раса на тюленоподобни същества, които били открили огъня, използвали каменни сечива и имали сложна религия, свързана със сложния гравитационен танц на трите луни на планетата.

Очевидно това не било достатъчно, за да оцелеят.

Когато пристигнали марсианските колонисти, оскъдната суша не представлявала проблем за тях. Те издълбали сложни колективни гнезда високо в скалите на най-стръмните склонове, пренебрегвайки почти напълно тесните ивици равен терен покрай морето. Половин милион години по-късно марсианците бяха изчезнали, но руините от гнездата им все още оцеляваха. Първата вълна от човешки колонизатори ги огледала със страхопочитание… и им обърнала гръб. Астронавигационните карти, открити в изоставените марсиански градове, ни бяха довели дотук, но веднъж пристигнали, зависехме изцяло от себе си. Безкрили и лишени от употреба на летателни технологии заради заплахата от орбиталните станции, хората решили да построят градове от класически тип на два континента — огромен метрополис върху няколко острова в центъра на архипелага Милспорт и по-малки, стратегически разположени пристанища по други места, за да осигуряват транспортните връзки. Текитомура представляваше десет километра гъсто застроено крайбрежие, навлизащо в сушата, докъдето му позволяваха непристъпните планини — по-нататък започваше каменист пущинак. Върху един скалист хълм над града се тъмнееха очертанията на цитаделата, може би изградена там с амбициите да се извиси до мистичния статус на марсианските руини. Отвъд нея се виеха тесните пътеки, проправени от археолозите към истинското наследство на марсианците.