Разбудени фурии

Нямаше значение дали са обикаляли по улиците да ме търсят. Бях влязъл в цитаделата маскиран и със синтетичен носител. Нямаше как да ме проследят.

Но из Шафрановия архипелаг върлуваше страшна душевна зараза, преливаща на север като отрова от разкъсана мрежеста медуза, а както разправяха, намираща вече опора тук-там и на юг, чак до Милспорт — Рицарите на Новото Откровение развяваха вехтото закърпено знаме на омразата към жените с ентусиазъм, достоен за земните им ислямо-християнски предтечи. Сама жена в кръчма беше същински скандал, незабулена — още по-лошо, а това тук…

— Плекс, размислих — тихо казах аз. — Май ще е най-добре да се измиташ.

— Так, слушай…

Завъртях на максимум закъснителя на халюциногенната граната и лекичко я търкулнах под масата. Плекс чу звука и изстена.

— Изчезвай — казах аз.

Първият свещенослужител стигна до бара и спря на половин метър от жената. Може би очакваше тя да се сгърчи от страх.

Тя не му обърна внимание. Всъщност не обръщаше внимание на нищо, освен на плота под лактите си и — както изведнъж проумях — на лицето, чието отражение виждаше в полираното огледално дърво.

Изправих се на крака, без да бързам.

— Так, не си струва, мой човек. Не знаеш какво…

— Казах ти да изчезваш, Плекс. — Вече плавно затъвах в прииждащата ярост като изоставена рибарска лодка на ръба на водовъртежа. — Не ти трябва да се замесваш.

Свещенослужителят загуби търпение.

— Жено — излая той. — Веднага да се забулиш.

— Що не вземеш да си напъхаш в задника нещо остро? — отвърна тя бавно и съвършено ясно.

Настана почти комично мълчание. Най-близките клиенти зяпнаха и се спогледаха втрещено, сякаш искаха безмълвно да се провикнат: ама тя наистина ли го каза?

В ъгъла някой се изкикоти.

Ударът вече връхлиташе. Груба плесница с опакото на съсухрената китка, след което се полагаше жената да рухне от табуретката и безпомощно да се свие на пода. Но вместо това…

Застиналата неподвижност внезапно се изпари. По-бърза реакция бях виждал само в сраженията на Санкция IV. Донякъде бях очаквал нещо подобно, но въпреки всичко не успях да проследя точните движения. Тя сякаш примига като зле настроен виртуален образ, мръдна встрани и изчезна. Докато прекрачвах към малката група, бойната ярост вече насочваше синтетичното ми зрение към отделните цели. Периферно зърнах как жената посяга назад и сграбчва свещенослужителя за китката. Чух как изпука строшеният лакът. Той изпищя и размаха другата ръка. Жената напъна по-силно и брадатият падна.

Между пръстите й изникна оръжие. В полумрака край бара с грохот избухна светкавица. Пръски кръв и мозък се разхвърчаха на всички страни. Няколко нажежени капки опариха лицето ми.

Грешка.

Убивайки онзи на пода тя бе предоставила на другите част от секундата. Най-близкият проповедник се хвърли напред, замахна със силов бокс и жената се сгърчи върху обезобразеното тяло на свещенослужителя. Другите я обкръжиха, подкованите им ботуши шумно тропаха под одеждите с цвят на засъхнала кръв. Откъм масите някой нададе окуражителен вик.

Пресегнах се, сграбчих една брада и срязах гърлото под нея чак до гръбнака. Блъснах трупа настрани. Замахнах ниско и забих ножа дълбоко в плътта на следващия. Завъртях острието и дръпнах назад. Тебитският нож изскочи навън, ръсейки капчици кръв. Пак замахнах като насън. Пресягане, сграбчване, мушкане, ритник настрани. Другите се обръщаха, но те не бяха бойци. Разцепих нечия буза до костта, срязах замахваща длан от средния пръст до китката, прогоних ги от жената на пода и през цялото време се хилех като рифов демон.

Сара.

Пред мен се мярна ръждивочервена роба с издуто шкембе под нея. Прекрачих напред, тебитският нож се стрелна нагоре и го разпори. Срещнах погледа на човека, когото изкормвах. Сбръчканото, брадато лице ме гледаше яростно. Усетих мириса на дъха му. Лицата ни останаха на сантиметри едно от друго и сякаш минаха цели минути, преди зад очите му да избухне осъзнаването какво се е случило. Кимнах отсечено и усетих как лека усмивка дръпва нагоре вцепененото ъгълче на устните ми. С див крясък онзи залитна назад и вътрешностите му се изсипаха.

Сара…

— Това е той!

Друг глас. Зрението ми се избистри и аз видях онзи с ранената ръка да я повдига високо като някакво тайнствено доказателство за вярата си. Дланта беше станала алена, най-близките до раната кръвоносни съдове вече се пукаха.

— Това е той! Емисарят! Нарушителят!

Зад гърба ми халюциногенната граната избухна с глух пукот.

Повечето общества не са твърде доволни, когато убиваш свещениците им. Не знаех накъде ще се люшне настроението на кръчмата, пълна с груби рибари — Харлановият свят никога не се е славил с религиозен фанатизъм, но по време на отсъствието ми много неща се бяха променили, и то не за добро. Цитаделата, надвиснала над улиците на Текитомура, бе една от тия промени, с които се сблъсках през последните две години, а всеки път, когато пътувах на север от Милспорт, виждах как бедните и отрудените се вливат в пълчищата на суеверието.

По-добре да не рискувам.

Взривът на гранатата отметна масата настрани като ядосан полтъргайст, но сред сцената на кръв и насилие около бара почти никой не забеляза това. Оставаха още пет-шест секунди преди разпръснатите молекулярни шрапнели да проникнат в дробовете, да се разложат и да започнат да действат.

Отчаяни писъци заглушиха болезнения вой на умиращите проповедници. Объркани викове се преплитаха с жизнерадостен смях. Да попаднеш под удара на Х-граната е строго индивидуално преживяване. Видях как някои подскачаха и се мъчеха да разпъдят с ръце невидими твари, кръжащи около главите им. Други гледаха дланите си като хипнотизирани, трети се взираха в ъглите и трепереха. Чух нейде наблизо дрезгави ридания. Собственото ми дишане бе спряло автоматично при звука на експлозията — рефлекс от дългите десетилетия живот сред една или друга военна сцена. Обърнах се към жената и открих, че се подпира на бара. По лицето й тъмнееше безформена синина.

Рискувах да си поема дъх, за да изкрещя през всеобщата врява:

— Можеш ли да се изправиш?

Жената кимна вдървено. Посочих вратата.

— Навън. Опитай се да не дишаш.

Залитайки, двамата минахме покрай остатъците от групата проповедници на Новото Откровение. Онези, от чиито очи и уши все още не течеше кръв, бяха твърде унесени в халюцинациите, за да представляват сериозна заплаха. Те залитаха и се подхлъзваха в собствената си кръв, блееха стреснато и отпъждаха нещо невидимо от лицата си. Бях почти сигурен, че съм им видял сметката по един или друг начин, но за в случай, че бърках бройката, спрях до един без видими рани. Свещенослужител. Приведох се над него.

— Светлина — избъбри той с изтънял от смайване глас. — Светлина в небесата, ангелът е над нас. Кой ли освен тях ще възжелае възраждане, ако те все още чакат?

Едва ли знаеше името й. Нямаше смисъл, по дяволите.

— Ангелът.

Вдигнах тебитския нож. Гласът ми беше глух и дрезгав от недостиг на въздух.

— Погледни пак, свещенослужителю.

— Анге… — Сетне навярно нещо успя да проникне през халюциногените. Гласът му изведнъж стана писклив и той запълзя заднешком, гледайки ножа с разширени очи. — Не! Виждам стария, възродения. Виждам унищожителя!