Речният бог (Книга първа)

— Господарят ми тогава имаше съвещание с монарха на Асуан. За нищо на света не бих се осмелил да те безпокоя. Освен това не виждах нищо лошо. Отнасяше се просто до въпрос от домашен характер, за който счетох, че не е необходимо да занимавам чак теб.

— Знаеш да убеждаваш, нали, скъпи? — засмя се той. — А и си толкова красив тази сутрин. Харесва ми как си се гримирал, а и какъв е този парфюм, който си си сложил?

— От цветчета на дива теменуга — отговорих му. — Радвам се, че ти харесва, господарю, защото съм ти приготвил малък дар: едно шишенце от него.

Извадих шишенцето от кесията си и се проснах на земята, за да му го поднеса. Господарят повдигна с пръст брадичката ми и ме целуна по устата. Послушно отвърнах на целувката му, докато накрая той се отдръпна и ме потупа по бузата.

— С каквото и да се заемеш, Таита, знаеш как да се харесаш. Дори след толкова години пак ме караш да се усмихвам. Но кажи ми, нали си внимавал с господарката Лострис? Не си я изпуснал нито за миг от поглед?

— Както винаги, господарю — опитах се да отговоря възможно най-убедително.

— И няма нищо необичайно, което да се отнася до нея и което да искаш да ми кажеш, така ли да разбирам?

Все още стоях на колене пред него и опитът ми да кажа нещо се оказа напразен. Устата ми беше пресъхнала.

— Не ми скимти, скъпи — засмя се той. — Говори като мъж, дори и вече да не си такъв.

Това беше доста жестока шега, но ми вдъхна твърдост.

— Всъщност наистина има нещо, за което бих искал да обърна внимание на своя господар — започнах аз. — И то се отнася именно до господарката Лострис. Както вече ти бях доложил, червената луна на дъщеря ти изгря за пръв път при разлива на Великата река. Оттогава потокът на нейната луна е прииждал всеки месец.

Господарят ми направи малка гримаса на погнуса, тъй като свойствата на женската природа дълбоко го отвращаваха. Помислих за това с известна ирония, като се имат предвид твърде задълбочените му занимания с далеч по-нелицеприятните части от тялото на мъжа. Но предпочетох да не се отвличам от подобни мисли.

— Господарката Лострис вече е на възраст за женене. Тя е жена с жарка и любвеобилна натура. Мисля, че би било добре да й намерим подходящ съпруг възможно най-скоро.

— Не се и съмнявам, че за да ми говориш тези неща, имаш някого наум? — прекъсна ме сухо той.

Аз кимнах:

— Наистина вече има и кандидат.

— И то не един, Таита. Навярно имаш предвид някой нов? Защото лично аз вече знам поне за шестима, включително номарха на Асуан и управителя на Лот, които отправиха официални предложения.

— Наистина имах предвид друг, но този път става дума за човек, когото самата господарка одобрява. Както си спомняш, тя се изказа доста грубо за досегашните си кандидати: номарха нарече тлъста гадина, а управителя — разгонен дърт пръч.

— Мнението на дъщеря ми няма никакво значение за мен — поклати той глава, усмихна се и ме погали по бузата, за да ми вдъхне повече смелост. — Но можеш да продължиш, Таита, и да ми кажеш името на онзи безутешно влюбен момък, който ще ми окаже високата чест да стане мой зет в замяна на най-голямата зестра в цял Египет.

Събрах всичката си смелост и понечих да му отвърна, но той ме спря.

— Не, почакай! Нека отгатна сам.

Усмивката му придоби онова изражение, което познавах добре, и веднага осъзнах, че през цялото време той си е играел с мен.

— За да се радва на благоразположението на Лострис, той ще да е млад и красив — правеше се той, че разсъждава. — А ако ти си се наел да говориш от негово име, сигурно ти е приятел или протеже. Също така въпросната личност трябва да е открила сгоден случай да ти разкрие намеренията си и да те помоли за съдействие. И се чудя кога и къде ли ще се е случило това? Дали не би било най-подходящо посред нощ в храма на богинята Хапи? На прав път ли съм, Таита?

Усетих, че пребледнявам. Откъде можеше да е научил толкова много? Той сложи ръка на врата ми и ме погали. Често започваше по този начин любовните си актове с мен, а и ме целуна още веднъж.

— По лицето ти мога да позная, че съм близо до целта. — Хвана кичур от косата ми и леко го дръпна. — Остава само да научим божественото име на този смел любовник. Дали не е Дака? Не, не, Дака не е толкова глупав, че да си навлича гнева ми. — Дръпна още по-силно косата ми, така че в очите ми да се появят сълзи. — Тогава Кратас? Той е красив и в същото време достатъчно неблагоразумен, за да поеме такъв риск.

Господарят ми ме заскуба жестоко и усетих как част от косите ми остават в ръката му. С мъка се сдържах да не извикам.

— Отговори ми, скъпи, Кратас ли беше? — за сетен път попита той, като придърпа лицето ми в скута си.

— Не, господарю — прошепнах едва-едва.

Гневът му никак не ме изненадваше. Той ме притисна още по-плътно към себе си, без да ме изпуска.

— Не бил Кратас, сигурен ли си? — уж се учудваше. — Ами ако не е той, тогава хич не ми и минава през ума кой ли ще е този толкова нахален, толкова безочлив и толкова безумно глупав нещастник, който ще дръзне да се доближи до дъщеря ми.

Изведнъж господарят ми извиси глас:

— Расфер! — извика той и извъртя главата ми, така че да мога през насълзените си очи да видя задаващия се екзекутор.

На острова Елефантина при Асуан, в менажерията на фараона имаше една огромна черна мечка, доведена преди много години от някой търговски керван от Изтока. Та това зло създание, цялото покрито в белези от рани, доста силно ми напомняше на началника на стражата. И двамата имаха огромни и безформени туловища и бяха надарени с невероятна сила, способна да смаже човек до смърт. И все пак, що се отнася до физическата красота и характера, винаги бих предпочел да си имам работа с мечката.

Сега Расфер се беше затичал към нас, изненадващо бърз и подвижен за масивното си космато шкембе и тежките си, дълги, подобни на дървета крака, и аз неволно се върнах мислено през годините до деня, когато ми беше отнета мъжествеността.

Всичко ми изглеждаше толкова познато, сякаш бях принуден да изживея отново онзи ужасен ден. И последната подробност от него се беше запечатала толкова ясно в паметта ми, че ми идеше да закрещя. Актьорите в онази отдавнашна трагедия бяхме същите: господарят Интеф, звярът Расфер и аз. Само момичето липсваше.

Името й беше Алида. Беше на същата възраст като мен, на невинните шестнадесет години. Като мен и тя беше робиня. Сега си я припомням красива, но нищо чудно паметта ми да ме лъже, защото ако наистина беше така, по-скоро биха я пратили в харема, отколкото в кухнята. Със сигурност знам само, че цветът и блясъкът на кожата й бяха като на кехлибар, но топъл и мек. Никога няма да забравя усещането за тялото на Алида, защото и никога повече няма да изпитам нещо подобно. В своето нещастие двамата с нея бяхме открили един у друг утеха и съчувствие. И до ден-днешен не знам кой ни предаде. По природа не съм отмъстителен, но все още се надявам някой ден да открия онзи, който го е направил.