Речният бог (Книга първа)

При тези думи той направи многозначителна пауза. На всички беше ясно, че става дума за Танус, което пък за пореден път ме накара да се усъмня в благоразумието на своя владетел. Един силен фараон никога не би представял аргументи пред народа си, нито пък би търсил неговото съгласие и одобрение по какъвто и да било въпрос. Той просто ще оповести наложената от самия него присъда и с това всичко ще се свърши.

— Говоря, разбира се, за Танус, господаря Хараб, който изпълняваше ролята на великия бог Хор в представлението в чест на Озирис. В момента той е арестуван по обвинение в подстрекателство към бунт. Моите съветници обаче са на различно мнение относно неговата лична вина. Някои биха желали той да получи най-тежкото наказание…

В този миг господарят Интеф, който стоеше в краката на фараона, леко се обърна настрани, за да не може никой да срещне погледа му. Това само потвърди предположенията ми, че именно той най-горещо е настоявал Танус да бъде екзекутиран.

— … но също така някои вярват, че обръщението му в действителност е било внушено свише и не Танус, господарят Хараб, е говорил пред нас, а самият бог Хор. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ние в нищо не можем да обвиним онзи смъртен, когото боговете са избрали за свой посредник.

Разсъжденията му не бяха лишени от логика, но кой фараон, достоен за своята корона, ще седне да обяснява подобни неща на тълпа от прости войници, моряци и земеделци, от търговци, слуги и роби, повечето от които още не могат да се отърсят от махмурлука си или да се съвземат след толкова бурни нощи? Докато размишлявах над този въпрос, фараонът се обърна към началника на стражата. Беше същият онзи Нетер, който арестува Танус. Сега той бързо се запъти към светилището в дъното на храма, за да се появи след миг заедно с арестувания.

При вида на моя приятел сърцето ми радостно подскочи. С очите си се уверих, че нито ръцете му са вързани, нито краката му са оковани във вериги, което ме обнадежди. Не носеше оръжие, нито знаците на воинското си достойнство, но макар и само по бяла препаска, с елегантната си походка той показваше, че не се страхува от нищо. Освен почти зарасналия белег от меча на Расфер на челото му, никъде другаде не се виждаха следи от изтезания. А щом не го бяха измъчвали, значи все пак имаше надежда. Все още никой не се държеше с него като с осъден.

Ала само след миг думите на царя ме хвърлиха в дълбоко отчаяние. Танус направи задължителния поклон пред трона на владетеля, но когато се изправи, фараонът само го удостои с ледения си поглед и тържествено обяви на всеослушание:

— Танус, господарю Хараб, ти си обвинен в измяна и бунт срещу владетеля. Признавам те за виновен и в двете. Осъждам те на смърт чрез удушаване, както винаги се е постъпвало с предателите.

В мига, в който Нетер нахлузи въжето на врата на Танус, за да покаже на всички, че този човек е осъден на смърт, сред множеството се понесе силен ропот. Някаква жена заплака на глас и скоро целият храм се изпълни с ридания, сякаш се изпращаше мъртвец. Никога преди не се е случвало народът да посрещне така изпълнението на нечия смъртна присъда. И нищо не можеше по-красноречиво да покаже каква всеобща любов обгражда Танус. Аз самият също не можах да се сдържа и заплаках.

Стражите се нахвърлиха върху тълпата, опитвайки се да въдворят тишина, но напразно. Докато те раздаваха правосъдие на всички страни, аз се провикнах:

— Милост, велики фараоне! Милост за благородния Танус!

Някой от войниците ме удари по главата и аз се строполих на земята. Околните подеха възгласа ми:

— Умоляваме те, божествени Мамос, бъди милостив!

С големи усилия стражите все пак накараха множеството да замлъкне, макар тук и там някоя жена да продължаваше отчаяно да хлипа.

Едва когато фараонът отново извиси глас, всички притихнахме, за да чуем каква ще бъде следващата му дума.

— Осъденият се оплака публично от беззаконието в моето царство. Той поиска от своя владетел да стъпче разбойническите шайки, които върлуват из страната. Осъдения вие всички славите като голям герой и твърдите, че е велик воин. Ако е така, то тогава кой друг би бил по-подходящ да изпълни онова, за което той самият говори.

Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.

— Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.

Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.

Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.

— Връчвам на господаря Хараб синия ястреб — печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.

Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.

— Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.

Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.

Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино — знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.