Речният бог (Книга втора)

— Гребете по-бързо! — заповяда Танус на гребците. Щом се озовахме на една линия с плувеца, той заповяда да го преследваме. Господарят Интеф бе далеч от нас и приближаваше брега, където пет хиляди хиксоски бойци чакаха с големи лъкове, за да открият огън по нас и да го прикрият.

— Сет да ги затрие! — извика предизвикателно Танус. — Ще им отмъкнем Интеф под носа. — И той насочи „Дъхът на Хор“ право към тях, връхлитайки върху самотната фигура.

Когато стигнахме до брега, хиксосите изсипаха град от стрели, които затъмниха небето и западаха около нас със свистене. Забиваха се толкова нагъсто, че скоро палубата се изпълни със стрели. Някои от нашите моряци бяха улучени и падаха от пейките, гърчейки се целите в кръв.

Но ние вече бяхме приближили Интеф и когато той погледна назад и проумя, че не може да ни избяга, видях изписания на лицето му ужас.

Без да обръщам внимание на стрелите, изтичах на носа и извиках:

— Мразя те от деня, в който се срещнахме. Искам да видя как умираш. Ти си престъпник. Зло!

Той ме чу. Видях го в очите му и тогава неговите тъмни богове се намесиха още веднъж. Една от потъващите галери на хиксосите се понесе към нас като завеса от пламъци и дим. Ако се бяхме ударили в нея, щяхме да се подпалим. Танус бе принуден да даде заповед за оттегляне. Горящата галера премина между нас и брега. Интеф се скри от погледа ми, но когато горящият кораб отмина, го видях отново. Трима мускулести войници го извличаха на стръмния бряг.

Той се спря и погледна назад към нас, сетне изчезна, оставяйки ме треперещ от ярост и разочарование. Мнозина от войниците бяха повалени от стрелите, тъй че Танус даде заповед и ние променихме посоката, за да се присъединим към разрушаването на няколкото галери от конвоя, които все още се крепяха на повърхността.

Когато последната от тях започна да потъва, зелените води на Нил нахлуха в нея и потушиха пламъците със съскащи облаци пара. Нашите стрелци се подредиха от едната страна и започнаха да стрелят по неколцината оцелели хиксоси, които едва се крепяха на повърхността.

Потопихме ги веднага и Танус насочи вниманието си към малочисления враг, заседнал на западния бряг. Когато галерите ни се насочиха натам, хиксоските коняри се разпръснаха и побягнаха, а нашите войници скочиха на брега и се втурнаха след тях с мечовете си. Хиксосите бяха свикнали с колесниците, бяха свикнали да яздят в битка. Нашите момчета бяха пехотинци и бяха тренирани да бягат. Като глутница ловджийски кучета след чакал, те ги изолираха и заобиколиха. Съсякоха ги и оставиха след себе си стотина кървави трупа, разпръснати по зеленото поле.

Скочих на брега с първата вълна от нашите полкове. Бях намислил нещо сериозно. Нямаше смисъл да правя модели и да конструирам колесници без животните, които да ги теглят.

Нужна ми бе голяма смелост, за да доближа до стадото ужасни същества, които конярите бяха изоставили близо до водата. Всяка стъпка изискваше усилие на волята ми, защото те бяха стотици и очевидно бяха неспокойни и разтревожени от крясъците, бягащите мъже и звъна на оръжия. Мислех, че всеки момент ще се втурнат към мен като стадо разярени лъвове. Представях си ги как разкъсват още топлата ми плът и смелостта ме напусна, не можех да се приближа повече. На разстояние стотина крачки застанах очарован от тези хищници, но бях готов да побягна обратно към галерата. Това бе първата ми възможност да разгледам тези животни. Повечето бяха сиво-кафяви, с оттенък на червеникавокафяво. Едно или две бяха черни като Сет.

Бяха високи колкото човек, с широки гърди и дълги шии, които грациозно се извиваха. Гривите им бяха като дългите коси на красива жена, а кожата им блестеше на слънчева светлина като полирана.

Един от конете, които стояха най-близо до мен, отхвърли назад глава, оголи големите си бели зъби и аз се отдръпнах уплашено. Той се вдигна на задните си крака и така ужасно изцвили, че пъргаво се втурнах назад към галерите.

Сетне дрезгавият вик на един от нашите войници прекъсна отстъплението ми.

— Убивай чудовищата на хиксосите!

— Убивай чудовищата! — Викът бе поет от останалите войници.

— Не! — изкрещях аз, забравил собствената си безопасност. — Не! Спасете конете. Те са ни нужни.

Гласът ми се загуби в гневния боен вик на нашите военни части, когато те се втурнаха към стадото с вдигнати щитове и мечове, от които все още капеше кръвта на пастирите. Някои от мъжете се спираха, за да поставят стрели на лъковете си и ги изпращаха в стадото.

— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.

— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.

— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.

Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя и да се погрижа за осакатените и простреляните животни. Но войниците ме изпревариха. Яростта им бе толкова голяма, че сечаха и труповете. В безумната си омраза забиваха ножове в конете и режеха главите им.

Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.

Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.

Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.

Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.

— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.

Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.