Реквием за една мръсница
Шрифт:
Той прекъсва разказа, сякаш за да си припомни как точно нещата са излезли наяве, и пуши мълчаливо, вперил поглед пред себе си.
— Специалитетът бе вече прекъснат, когато веднаж Бертен отново ми подаде едно от малките писъмца. „Знам, че много съм ви задължен — викам, — но не мога повече да ви служа за куриер. Тая работа е съвсем противозаконна и вие знаете…“ „Я виж! — рече французинът. — Че откога работата стана тъй противозаконна? Май че от момента, в който ти получи каквото ти трябваше, а?“ Той беше прав, разбира се, но аз също бях прав за себе си и затова повторих, че повече не мога да служа за куриер. „Какво, страх ли те е?“ — попита Бертен. „Ами страх ме е, естествено“ — рекох. „И ти мислиш, че като спреш да ми правиш услуги, вече си спасен за цял живот?“ — попита
Човекът угася с нервен жест цигарата в пепелника и продължава:
— Той здравата ме бе заклещил и ми даде хубавичко да го разбера, и най-първо ме изплаши, а после взе да ме успокоява. „Страх те е да не те хванат? — вика. — Добре, влизам ти в положението, край на писмата. Оттук нататък ще носиш не писмо, а едно копче. Едно ей такова кафяво копче, зашито на куртката. Ако и това е опасно, тогава вече не знам!“ И още: „Мислиш, че вършиш бог знае какво ли? Ами че ако искам нещо да предам, аз и без тебе ще го предам — има посолства, дипломатически куриери, десетки начини… Ти си полезен, признавам, но не смятай, че си незаменим и че вършиш някакви страшни работи.“ И още: „Ти така си ми задлъжнял с това лекарство, че и за пет години не можеш да се издължиш. Е, добре, смятай, че си се издължил. Нещо повече: смятай, че оттук нататък за добавъчния труд ще ти се плаща добавъчно.“ „Да — викам, — докато ме хванат. Защото тая работа стане ли редовна, все някой ден ще ме хванат.“ А той: „Ние — вика — знаем да си пазим хората. Тия задачи няма да траят дълго. А в случай, че се яви и най-малка опасност, ще те прехвърлим отвъд, и тебе, и семейството ти.“
— Къде е сега Бертен? — питам, защото останалото е ясно.
— Замина си още преди две години.
— Оттогава с кого поддържаш връзка?
— Със Стария.
— Кой е той?
— Не знам.
— Как така „не знаеш“?
— Не знам. Никога не съм го виждал. Но Бертен, преди да замине ми каза, че нарежданията вече ще идват от Стария. И те идват от Стария.
— А кой ти ги предава?
— Никой.
— Как „никой?“
— Исках да кажа, че нямам пряка връзка с никого. В случай, че предстои да заминавам, трябва да заметна по особен начин пердето на прозореца. А след това чакам. Ако има нещо да нося — получавам го през нощта в плик, пуснат под вратата. Но в плика обикновено няма нищо друго освен едно такова кафяво копче, което зашивам на куртката си. Само на два пъти съм получавал съобщения, натракани на машина, когато се е налагало да предам копчето на друг адрес.
— А ти на кой адрес се обръщаш тук, ако имаш да съобщиш нещо?
Шафнерът избъбря някакъв адрес на Евлоги Георгиев.
— Но аз не познавам никого там. Казано ми е само, че ако има нещо важно, ама наистина важно, трябва да напиша едно съвсем обикновено писмо и да вмъкна в него една фраза, ако се касае за опасност, и друга фраза, ако се налага лична среща, а после да пусна писмото в кутията на Касабова.
— Колко пъти и кога си използувал пощенската кутия?
— До миналата година нито веднъж. Но понеже напоследък нещата около мене се сгъстиха, изпратих едно подир друго пет писма — всеки месец по едно.
— Е, и?…
— И — нищо. На съобщенията за опасност ми се отговаряше, че са взети мерки и че ако се наложи, ще бъда изтеглен. А на молбите
ми за лична среща изобщо не получавах отговор.— А как получихте връзка с Томас?
— По обичайния начин. Тая нощ намерих бележка, с която ми се съобщаваше, че ще бъда потърсен по време на пътуването.
— Запазихте ли бележката?
— Как ще я запазя! Изгорих я.
— И после?
— Ами когато влязох при чужденеца да му оправям леглото, той ми пошушна да ида при него по-късно, щом всичко утихне, и в случай, че във вагона няма гранични офицери или други такива лица.
— За мене съобщихте ли му?
— Вие още не бяхте дошли.
— И сега Томас ти предлага спасение, а? — запитвам, като се ползувам от оскъдните данни на словесните отломъци.
Шафнерът мълчи.
— И ти му вярваш?
— Отдавна съм престанал да им вярвам — произнася той, като бавно вдига глава. — Но какво друго ми остава?
— Другото ти си го проиграл… още преди години… още много отдавна… Ако беше събрал смелост да дойдеш и всичко да признаеш… Но това е минало. Кажи по-добре как си го представяш бъдещето.
— Какво има да си го представям… — промърморва унило мъжът.
— Искам да кажа: в случай, че не бях се намесил. Ще се озовеш оттатък, след месец-два ще ти прехвърлят и семейството и ще заживееш нов живот… така ли?
— Ами…
— А не си ли се запитвал за какво им е притрябвало да спасяват тебе и семейството ти, след като вече не си им нужен?
— За да ме държат на своя страна… За да не ида в нашето посолство и да издам комбинацията им…
— Искаш да кажеш, че все още представляваш известна опасност за тях… Вярно. Само че тая опасност те могат да я отстранят и наистина са решени да я отстранят, не като те държат при себе си, а като те премахнат. Това е по-евтино, по-изгодно и най-важното по-обичайно, защото такива им са методите.
Шафнерът мълчи и мислено преценява думите ми.
— Сигурно така са смятали да я наредят… — промърморва най-сетне той.
А след малко добавя:
— Но това вече няма значение… И дори да бях се прехвърлил оттатък и да ме оставят на мира, пак няма значение… Щом жената и децата не са при мене, нищо няма значение…
— Засега нека прескочим вайкането — казвам. — Ти веднъж вече си извършил голямо престъпление, въобразявайки си, че го правиш от любов към своите. Сега е дошъл ред наистина да направиш нещо и за тях, и за себе си.
Човекът отново вдигна бавно глава и някакъв несигурен проблясък на живот се мярва в очите му.
— Не става дума да сложим кръст на всичко с един замах — бързам да го предупредя. — Така или иначе, ти ще понесеш наказание, защото в тая страна има закони. Но степента на наказанието може да бъде различна и тя ще зависи именно от поведението ти.
— Кажете какво искате от мене? — запитва шафнерът все с тоя несигурен блясък в погледа.
— Да продължиш пътя си до Истанбул.
— Но нима… Но как…
— Така: сякаш нищо не се е случило.
— Аз може вече да не се върна обратно… — поглежда ме изпитателно човекът.
— Твоя работа.
— А ако те ми попречат да се върна?
— Ние ще ти помогнем.
— А ако се опитат да ме ликвидират?
— Това ти е рискът. Но ти вече си предупреден и ще можеш да се пазиш. Става дума само за едно денонощие — сетне се връщаш обратно. Главното е да не даваш вид, че нещо е станало и че си променил намеренията си.
Шафнерът отново потъва в размисъл. Сетне изведнаж решава:
— Добре. Готов съм.
— В такъв случай — казвам — да изгорим по още една цигара и да видим по-подробно как стоят нещата.
Гарата на Истанбул. Нищо за отбелязване освен блъсканицата, шума и жегата, които също не са за отбелязване. Из вратите на второкласните купета с припрени викове един по един къде се свличат, къде биват избутвани навън пътниците. Избутването върви бавно, защото всеки пътник има около осем-десет куфара, задръстващи изхода на вагона. Нетърпеливците изнасят имуществото си от прозорците, подпомагани от ентусиазираните посрещачи. Новопристигащите са все гурбетчии, завръщащи се от Швейцария, ФРГ или Дания.