Реликвата

— И моите хора са разположени по местата си, сър. Точно където разпоредихте.

— Добре. Оперативната ми база ще бъде тук в ротондата по време на церемонията. След това ще се разгърнем. Между впрочем, Иполито, искам те отпред с Д’Агоста. Навъртайте се край директора и кмета. Знаете каква е практиката. Д’Агоста, искам да стоиш в сянка. Никакво перчене. Не прецаквай последния си ден. Разбрано?

Уотърс стоеше насред окъпаната в неонова светлина хладна компютърна зала с изтръпнало от тежката автоматична пушка рамо. Това беше най-отегчителната задача, която му бяха възлагали. Погледна мухльото — беше започнал да го възприема по този начин, — който тракаше по клавиатурата. Тракаше ли, тракаше вече часове наред. И пиеше диетична кола. Уотърс тръсна глава. Първото, което трябваше да направи тази сутрин, беше да помоли Д’Агоста за по-чести смени. Тук щеше да се побърка.

Мухльото се почеса по врата и се протегна.

— Дълъг ден — подхвърли той.

— Да — отвърна Уотърс.

— Почти свърших. Няма да повярваш какво може тази програма.

— Сигурно си прав — с безразличие се съгласи Уотърс.

Погледна часовника си. Цели три часа до смяната!

— Погледни.

Мухльото удари един клавиш. Уотърс се приближи до екрана и се вторачи. Нищо освен куп безсмислени надписи, вероятно програмата.

Изведнъж върху екрана изникна бръмбар. Отначало кротуваше, но скоро изпружи зелените си крачета и закрачи върху буквите по екрана. След това изникна нов бръмбар. Двете буболечки се забелязаха, приближиха се и се чифтосаха.

Уотърс погледна мухльото.

— Какво е това? — попита той.

— Само гледай.

След малко се родиха четири бръмбара и започнаха да се чифтосват. Не след дълго екранът се изпълни с бръмбари, които започнаха да ядат буквите. След броени минути надписите изчезнаха и останаха само шаващите бръмбари. Накрая бръмбарите започнаха да се изяждат един друг. Не след дълго черният екран опустя.

— Страхотно, а?

— Да — съгласи се Уотърс. След малко попита: — Какво прави тази програма?

— Просто… — започна леко смутен мухльото. — Просто една добра програма, това е. Нищо не прави.

— Колко време ти отне да я направиш? — попита Уотърс.

— Две седмици — гордо отговори мухльото, вдишвайки въздух между зъбите си. — В свободното време, разбира се.

После се извърна към компютъра и поднови тракането. Уотърс се облегна на близката до вратата на компютърната зала стена. До слуха му достигаха звуците на оркестъра над главата му, думкането на барабаните, вибрациите на бас китарите, воят на саксофоните. Стори му се, че чува шума от стъпките на хиляди потропващи и плъзгащи се крака. Затворен в тази килия в компанията на някакъв тракащ по клавишите мухльо. Единствената повтаряща се случка беше поредното надигане на мухльото да си вземе следващата диетична кола.

В този момент чу някакъв шум откъм залата с електрическите системи.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Не.

Последва продължителна тишина. След това се чу ясно тупване.

— Какво, по дяволите, беше това? — изруга Уотърс.

— Не знам — отвърна мухльото. Спря да удря клавишите и се огледа. — Може би трябва да погледнеш.

Уотърс поглади гладкия приклад на пушката си и погледна вратата към електрозалата. „Сигурно няма нищо. Последния път и Д’Агоста не е открил нищо.“ Трябва само да влезе и да огледа. Разбира се, можеше да поиска подкрепление от командния пункт. Беше в дъното на коридора. Колегата му Гарсия би трябвало да е там… нали?

По челото му избиха капки пот. Уотърс вдигна механично ръка, за да ги изтрие. Но не пристъпи към вратата на електрозалата.

43

Щом зави зад ъгъла към Голямата ротонда, на Марго й се стори, че попадна в свърталище на демони: изтърсващи мокрите си чадъри хора, други, скупчени на малки и големи групи, чийто говор се смесваше с шума от фоайето в дъното. Тя избута Фрок до опънатия пред металните детектори кадифен шнур, до който беше застанал бдителен полицай. Небесната зала плуваше в жълтеникава светлина. Закаченият на тавана огромен полилей осветяваше пространството във всички цветове на дъгата.

Показаха служебните си карти на полицая, който веднага откачи шнура и ги пропусна да преминат, след като провери набързо чантата на Марго и я изгледа недоумяващо. Тя се досети за причината: все още беше по джинси и пуловер.

— По-бързо — каза припряно Фрок. — Напред, към трибуната.

Поставената върху подиума трибуна беше в далечния край на залата близо до входа на изложбата. Ръчно резбованите крила бяха препречени с вериги, а най-отгоре се мъдреше думата „СУЕВЕРИЕ“, образувана от извити в дъга наподобяващи кости букви. От двете страни бяха поставени дървени стели, които приличаха на огромни тотеми или колони на езически храм. Марго зърна скупчилите се върху подиума Райт, Кътбърт и кмета, които си бърбореха развеселени, докато някакъв озвучител се занимаваше със стойките за микрофони. Заобиколен от тълпа администратори и помощници, до тях стоеше Иполито и разговаряше по радиостанцията си, жестикулирайки ожесточено. Врявата беше оглушителна.

— Извинете! — изрева Фрок.

Хората неохотно отстъпиха встрани.

— Погледни целия този народ — викна той на Марго. — Феромоналното ниво в тази зала трябва да е астрономическо. Звярът ще бъде неудържим! Веднага трябва да спрем всичко това. — Той посочи с ръка. — Виж, ето го Грегъри!

Той махна с ръка на Кавакита, застанал в края на дансинга с питие в ръка.

Помощник-уредникът се запромъква към тях.

— Ето ви най-после, доктор Фрок. Търсят ви. Церемонията ще започне всеки момент.

Фрок се пресегна и сграбчи ръката му.

— Грегъри! — извика той. — Трябва да ни помогнеш! Събитието трябва да бъде прекратено и музеят незабавно да се опразни!

— Какво! — възкликна Кавакита. — Това някаква шега ли е?

Той огледа подигравателно Марго и отново се обърна към Фрок.

— Грег — извиси глас над врявата тя, — открихме какво е убило всички тези хора. Не е човешко същество. То е някакъв звяр. Никога не сме се сблъсквали с подобна твар. Твоята програма ни помогна да го идентифицираме. Храни се с опаковъчния материал от сандъците на Уитлеси. Когато е лишено от него, се нуждае от хормони на човешки хипоталамус като заместител. Сигурни сме, че трябва редовно…

— Моля те! Спри се, Марго, какви ги дрънкаш?

— По дяволите, Грегъри! — изрева Фрок. — Нямаме никакво време за обяснения. Това място трябва светкавично да се опразни.

Кавакита отстъпи крачка назад.

— Доктор Фрок, при цялото ми уважение…

Фрок стисна ръката му още по-силно и заговори бавно и решително:

— Грегъри, изслушай ме. Из музея броди ужасяващо създание. Налага му се да убива и ще убива. Тази вечер. Трябва да изкараме всички навън.

Кавакита отстъпи още една крачка назад, поглеждайки към подиума.

— Съжалявам — надвика врявата той. — Не разбирам за какво става дума, но вие използвате моята програма за някаква шега… — Той издърпа ръката си. — Убеден съм, че трябва да се качите на подиума, доктор Фрок. Очакват ви.

— Грег… — опита пак да се намеси Марго, но Кавакита се отдалечи, продължавайки да ги гледа озадачено.

— Към подиума! — отсече Фрок. — Райт може да го направи. Той може да разпореди помещението да се опразни.

Неочаквано задумкаха барабани и засвириха фанфари.