Само за мъже

— Всъщност дойдох и по друга работа — признава Лиза.

— По каква работа?

— Ами работа, именно работа. Мъжът на братовчедка ми отдавна е обещал едно секретарско място и сега най-после ми излиза късметът.

— Чудесно — казвам. — А Илиев?

— Какво „Илиев“? Илиев си има работа. Става дума за мене.

— Питам: разписахте ли се?

— Още не.

— Защо такова протакане?

— Тони, сляп ли сте? — произнася наскърбено жената. — Не виждате ли как съм облечена?

— Не е зле. Макар и малко траурно.

— „Малко“? А вие какво искате, и воал ли да сложа?

И възмутена от недосетливостта ми, добавя.

— Татко умря.

— Кой от двамата?

— Знаете кой.

— Бог да го прости — промърморвам. — Но вие никога не сте му викали татко.

— Да, обаче когато рухна съвсем, почнах да му викам тъй и нямате представа колко му бе драго, макар да не го казваше, и тогава си рекох, че винаги ще му викам татко, щом веднъж съм го признала за мой баща.

— Съвсем правилно — съгласявам се. — Макар че той едва ли би могъл да ви чуе.

— То не се знае — отвръща тя уклончиво.

Школата на Петко и нейното влияние.

— Не ви ли е приятно, че ме срещнахте? — пита тя ненадейно.

— Защо задавате глупави въпроси? — промърморвам.

— Защото всъщност дойдох и за вас. Може би — най-вече за вас. Исках да видя какво става с вас.

— Това няма ли да подразни Илиев?

— Не съм мислила по въпроса — отвръща сухо тя.

А сетне подхвърля:

— Машината в онова кафене не работи ли?

— Мисля, че работи.

— Тогава защо ме държите тук на ъгъла. Не виждате ли, че съм с нови обувки.

Тъй че отиваме и сядаме зад кафенето, между циментираните лехи, засадени с декоративни храсти. Само храсти. Тук вече съм свой човек и сервитьорката акуратно ни донася две двойни еспресо, направени без икономисване на материала. Лиза отпива от кафето, запалва цигара и ме осведомява:

— Аз няма да сключвам брак с Илиев, Тони.

— Значи все пак ви остави този еснаф?

— Защо той да ме е оставил? Толкова ли е невъзможно аз да оставя някого.

— А защо го оставихте?

— Защото обичам вас.

— Здрасти.

— Всъщност отдавна ви обичам, понякога дори си мисля, че съм ви обичала от самото начало, иначе как щях да ви мразя толкова.

— А, значи и мразехте ме!

— Само понякога. Чудно ли е?

— Никак. Щом идва от вас.

— Ама така е наистина: срещаш го този, единствения, човека на своя живот, срещаш го най-после след толкова чакане, а той се оказва съвсем различен от мечтата ти, и почваш да го мразиш всякога щом се окаже различен.

— Но докато мразехте мене, сприятелихте се с Владо — напомням.

— Защото бях загубила надежда във вас. Защото ме гледахте със същия интерес, с който гледате стената. И понеже Илиев беше свестен човек, рекох си, ще се свържа с него. Ако това раздвижи Тони, добре, ако не го раздвижи, значи работата е безнадеждна, тогава поне ще създам семейство за детето си.

— И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?

— Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.

— Язък за новите рокли.

— Те бяха за вас, Топи. Исках да се харесам на вас. Исках така да ме харесате, че да ми кажете: Никъде няма да ходиш, тук ще стоиш!

— Не ви ли го казах? — учудвам се. — Значи пропуснал съм. Държите ли наистина да го кажа?

— Дали държа? — тя ме поглежда с дълбок укор.

— Мисля, че ми липсвахте — промърморвам. — Даже не знам защо, но ми липсвахте.

— Тони, миличък!

— Без вълнения — спирам я. — Има още една подробност. Детският въпрос…

— Но аз мислех, че Петьо ви се харесва — произнася тя с внезапно посърнало лице.

— Разбира се. Лошото е, че и аз имам деца.

— Онези двенките ли? — сеща се Лиза. — Е, сега вече ти наистина ме събори. Не съм очаквала това от тебе. Къде са?

Трябва действително да съм я стреснал, щом из-веднаж е минала на „ти“.

— Спокойствие — съветвам я. — Всяко нещо по реда си. Най-първо да платим сметката.

— И да минем да вземем Петьо.

Петьо, да. Детето, разбира се, не е проблем, освен може би за някой тъп сценарий. Дали детето ще бъде твое или не, това зависи най-вече от самия тебе. И все пак по-добре, че е на Петко, отколкото на някой безмозъчен гамен. Макар че би трябвало именно това да ме дразни, дето ми е наследство от Петко. Защото и този път, както винаги, той ми подхвърля нещата, а на мене оставя задачата да ги довършвам. Което не изключва някой ден отново да се появи изневиделица, за да запита как е нашият син.

А по-вероятно е изобщо да не се появи. Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?

Обаче сега въпросът не е за Петко, а за Петьо.

И ето че подир половин час ние потегляме към нашата къща с двора и с ореха и вървим вече трима, а там ни очакват още двама, тъй че ставаме общо петима — да не повярваш просто как бързо расте народонаселението на планетата и как стремително вървим към демографския взрив, — и Петьо ме дърпа за ръката и пита дали и тоя път съм пристигнал със самолет, а аз му казвам, не, с ракета, а той иска да знае дали сме пътували заедно с майка му, а аз викам дотука не, обаче оттук нататък май ще пътуваме заедно и изобщо, Петьо, казвам, спукана ни е работата.

— Защо ни е спукана работата? — вдига детето към мене едрите си любопитни очи.

— Питай майка си, тя ще ти обясни.

Обаче Лиза нищо не обяснява, а само се засмива.

Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно — почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007