Самотата на простите числа

В парка нямаше никого. Желанието за разходка би се изпарило на всеки в този студ. Близнаците стигнаха до гъсто залесено място, където имаше три дървени маси и грил за барбекю. В първи клас се бяха спрели да обядват точно там, когато учителките ги заведоха на разходка, за да събират сухи листа. После от тях направиха грозни украси за маса, които да подаряват на бабите и дядовците си за Коледа.

— Мики, чуй ме добре! — каза Матия. — Чуваш ли ме?

С Микела човек трябваше да се увери, че тесният канал на комуникацията е отворен. Матия изчака сестра му да кимне с глава.

— Добре. Аз сега трябва да си отида за малко, разбираш ли? Но няма да е за дълго, за не повече от половин час — обясни й той.

Нямаше смисъл да й казва истината, така или иначе за Микела половин час и един ден бяха едно и също нещо. Лекарката им беше обяснила, че нейната представа за време и пространство е спряла развитието си на предсъзнателен стадий, и Матия много добре бе разбрал какво значи това.

— Чакай ме седнала тук — нареди той на сестра си.

Микела го гледаше със сериозен поглед, без да каже нищо, защото не знаеше как да отговаря. Не даде знак дали наистина е разбрала или не, но за миг очите й се изпълниха със светлина. През целия си живот Матия щеше да свързва тези очи с представата си за страх. Отдалечи се с няколко стъпки от сестра си, вървейки назад, за да продължава да я гледа и да бъде сигурен, че не е тръгнала след него. „Само раците ходят така, беше му се развикала един път майка му, и накрая се удрят в нещо.“

Когато се отдалечи на около петнайсет метра, Микела вече не го гледаше. Беше се съсредоточила в опита си да откъсне едно от копчетата на вълненото си палто.

Матия се обърна и се затича, като стискаше в ръка плика с подаръка. Повече от двеста парченца пластмаса се удряха едно в друго в кутията, все едно че искаха да му кажат нещо.

— Здравей, Матия — посрещна го майката на Рикардо Пелоти, като отвори вратата. — А сестричката ти?

— Имаше малко температура — излъга Матия.

— Колко жалко! — каза госпожата, която въобще не изглеждаше разочарована.

Направи му път да влезе.

— Рики, дойде приятелят ти Матия. Ела да го поздравиш! — извика, обърната към коридора.

Рикардо Пелоти се появи с пързаляне по пода и с присъщото си неприятно изражение. Спря се и огледа Матия, като търсеше с поглед следи от бавноразвиващата се. После с облекчение му каза:

— Здрасти.

Матия вдигна плика с подаръка под носа на госпожата.

— Това къде да го сложа? — каза той.

— Какво е? — попита подозрително Рикардо.

— Лего.

— Аа!

Рикардо взе плика и отново изчезна в коридора.

— Върви с него — каза госпожата, побутвайки Матия. — Рожденият ден е там.

Холът на семейство Пелоти беше украсен с гирлянди от балончета. Върху маса, покрита с червена хартиена покривка, имаше купи с пуканки и чипс, тава с изсъхнала пица, нарязана на квадратни парчета, и редица с още неотворени бутилки газирани напитки с различни цветове. Някои от съучениците на Матия бяха вече там и стояха прави в центъра на стаята, все едно охраняваха масата.

Матия пристъпи и се спря на няколко метра от тях като сателит, който не иска да заема много място в небето. Никой не му обърна внимание.

Когато стаята се напълни с деца, един младеж на около двайсет години с червен пластмасов нос и шапка на палячо им организира игри на „сляпа баба“ и на „хвани се за опашката на магарето“, играта, в която със завързани очи трябва да сложиш опашката на едно нарисувано на лист магаре. Матия взе първа награда — шепа бонбони, но само защото виждаше под лентата, завързана на очите му. Всички започнаха да му викат „ууу“ и „не играеш честно“, докато той срамежливо си пъхаше бонбоните в джоба.

После, когато навън вече се стъмни, момчето, облечено като клоун, загаси лампите, накара всички да седнат в кръг и започна да разказва някаква страшна история. Държеше запален фенер под брадичката си.

Матия си помисли, че историята въобще не е страшна, но лицето, осветено по този начин, да. На светлината, която идваше отдолу, то изглеждаше червено и бе обгърнато от ужасяващи сенки. Матия погледна през прозореца, за да не вижда повече клоуна, и си спомни за Микела. Всъщност не я беше забравял напълно нито за миг, но сега за първи път си я представи как стои сама сред дърветата и го чака, потривайки лицето си с белите ръкавички, за да се стопли поне малко.

Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.

— Трябва да си тръгвам — каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.

— Точно сега? Ще режем тортата.

— Да, сега. Трябва да си тръгвам.

Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.

— Добре — каза несигурно жената. — Рики, изпрати твоя приятел до вратата.

— Ама аз трябва да духна свещичките — запротестира рожденикът.

— Направи това, което ти казвам — заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.

— Какъв досадник си, Матия!

Някой започна да се смее. Матия последва Рикардо до входната врата, взе си якето изпод купчината други дрехи, каза му „благодаря“ и „довиждане“. Онзи не му отговори нищо и затвори вратата зад гърба му, за да се върне тичешком при тортата си.

В двора на сградата Матия вдигна поглед към осветените прозорци. Виковете на съучениците му достигаха приглушени до ушите му като успокояващото жужене на телевизора в хола, когато майка му слагаше Микела и него да спят. Портата на двора се затвори зад гърба му с метален звук и той се затича.

Влезе в парка и след около десет крачки светлината, която идваше от булеварда, вече не му достигаше, за да различи глинестата пътека. Голите клони на дърветата, където беше оставил Микела, приличаха на черни драсканици по тъмното небе. Виждайки ги отдалеч, Матия се почувства необяснимо и напълно убеден, че сестра му вече не е там.

Спря се на няколко метра от пейката, на която до преди няколко часа Микела седеше и си съсипваше палтото. Заслуша се, изчаквайки да му се успокои дишането, сякаш сестра му щеше всеки момент да излезе иззад някое дърво, да му извика „куку“ и да се затича към него, поклащайки се нескопосно.

Матия извика „Микии“ и се изплаши от собствения си глас. Повтори го по-тихо. Приближи се до дървените маси и постави ръка на мястото, където бе седяла Микела. То беше студено като всичко останало.

Сигурно й е омръзнало да чака и се е върнала вкъщи, помисли си той.

Но как, като не знае дори пътя. Освен това не може да пресече булеварда сама.

Матия погледна парка, който се губеше в тъмнината пред него. Нямаше представа дори къде свършва. Помисли си, че не иска да продължи, но че няма друг избор.