Седмият папирус (Том 2)

Никълъс надигна бинокъла и впери поглед в отсрещния край на тесния дол. Роян и Тесай също се бяха заели да разпалват огньовете. Най-накрая моравите пламъци се издигнаха към небето и двете се прибраха на първоначалната си позиция, вперили поглед нагоре към приближаващия самолет.

Никълъс тихичко се обади в микрофона:

— Доли, огньовете са запалени, забелязваш ли ги?

— Забелязвам ги. Дано сте благодарни за нещата, които ви нося.

Дори и при недобрата връзка се долавяше южноафриканският акцент на Джени.

Всички чакаха самолетът да се приближи и в един миг крилата му сякаш бяха обгърнали половината хоризонт. Скоро силуетът на машината рязко се промени: стабилизаторите на крилата бяха спуснати, а товарната рампа провисна надолу. Голямата Доли толкова внезапно намали скоростта си, че на наблюдателите от земята им се стори как застива неподвижно насред небето, готова да се стовари върху главите им. Бавно самолетът се приближи до набелязаната цел. Джени предпазливо я насочи според дима на огньовете и като продължи да смъква височината, се обърна лице в лице с чакащите.

Моторите изреваха над главите на тримата мъже, които инстинктивно се снишиха към земята, сякаш се страхуваха да не би провисналата рампа да ги погълне като разтворената паст на метален кашалот. Никълъс все пак забеляза лицето на Джени, залепено на прозореца на кабината. Приятелят му мазно се хилеше и им махаше леко подигравателно, преди Голямата Доли да отмине и да им покаже опашката си.

Никълъс се изправи и изгледа как самолетът величествено се спуска над дерето. Първото пале вече бе изхвърлено от трюма и буквално секунди преди да се удари о земята, парашутите му се разтвориха и сякаш нечия могъща ръка спря изведнъж падането на тежкия контейнер. Правоъгълният му силует заигра из въздуха и най-накрая долната му повърхност се тресна в земята, потъвайки сред облаци жълт прах. Трясъкът от падането бе последван от още два подобни, малко по-надолу във все същата посока.

Голямата Доли се разбръмча до крайност, носът й се издигна към небето, тя прелетя високо над червените огньове и започна да се издига в пространството, спасявайки се от коварните скали насреща. Самолетът направи широк кръг в небето, сетне се приготви за повторение на зрелището. Щом мина над кварцовите кръстове, още три палети полетяха към земята, машината се озова повторно над червените огньове и набра височина в последния момент, преди да се е закачила за острите канари.

Джени повтори шест пъти опасната маневра, като всеки път изхвърляше на земята по три от вързаните с парашути контейнери. Всеки от тях застиваше неподвижен някъде из долината и коприненият плат на парашута го закриваше от погледите на наблюдателите.

Щом Джени се издигна за шести път в небето, в слушалките на Никълъс прокънтя гласът му:

— Не си отивай, Фараоне, скоро ще се върна!

Голямата Доли прибра провисналата си рампа като някоя стара дама, която набира полите си, за да не ги намокри в локвата, и се понесе обратно към суданската граница.

Никълъс и Мек хукнаха надолу, за да изпреварят монасите, наредили се около пуснатите палети. Всички бяха обзети от детинска радост при вида на извършеното чудо. Двамата организатори обаче бързо влязоха в ролите си и подредиха работниците така, че най-ефективно да се заемат с разопаковането и пренасянето на товарите.

Бяха изготвили цял план в какъв ред да бъдат изхвърлени палетите — според това, в кой момент от извършваната операция съдържанието им трябва да влезе в действие. В най-горния край чакаше контейнерът с консервите и сушената храна, с личните принадлежности и лагерната екипировка, както и с малкото лукс, позволен от Никълъс — мрежи против комарите и кашон уиски. За негово облекчение кашонът изглеждаше сух — нито едно от шишетата не се беше строшило при удара о земята.

Сапьора пое грижата за строителните материали и тежкото оборудване. Тесай стоеше плътно до него, за да превежда нарежданията му на носачите, които изнасяха всичко по посока на каменната кариера — до мига, в който техниката щеше да влезе в действие, мястото щеше да се ползва като склад и скривалище едновременно. Падна мрак, а повече от половината багажа стоеше по поляните, както го беше изхвърлила Голямата Доли от търбуха си. За всеки случай Мек нареди нощна стража из целия дол, останалите членове на експедицията уморено се отправиха към лагера.

Вечерта всички получиха по една-две глътки уиски и благодарение на добрата храна, която успяха да си приготвят, се почувстваха поосвежени. Никълъс спусна мрежата над гумения си дюшек и си легна с усмивка на уста. Операцията започваше да се развива по план.

На другия ден го събудиха песните на монасите, които извършваха утринната си служба.

— Явно няма да ни е нужно да навиваме будилници — измърмори недоволно той и тръгна към брега на реката, за да се измие и избръсне.

Слънцето огря със златистите си лъчи насрещните склонове. Двамата с Мек вече бяха заели места в наблюдателницата в горния край на дола и оглеждаха синьото небе. По план Джени трябваше да пренощува в Розейрес и да чака хората на Мек да натоварят обратно на самолета контейнерите, донесени при първото му идване от Малта. Това се оказа една от най-опасните части в цялата операция. Колкото и да уверяваше Мек, че в района военното присъствие е кажи-речи символично, достатъчно беше само някой случаен судански патрул да се натъкне на Голямата Доли, за да се превърне цялото предприятие в пълна катастрофа. Затова, когато из въздуха се разнесе познатото бръмчене на самолетните перки, и двамата усетиха как сърцата им подскачат от радост в гърдите.

Голямата Доли се приготви за първото си преминаване над дола и малко след като задмина кръстовете от кварц, от корема й изхвърча големият жълт трактор.

Никълъс замръзна на място и успя да си поеме дъх едва когато петте парашута се разпънаха и машината сякаш се закова на едно място в пространството. Тракторът се замята като махало из въздуха, люлеейки се на дългите изкуствени въжета и монасите хорово възкликнаха, когато колелата му се удариха в пръстта и вдигнаха гъст облак прах наоколо.

Сапьора бе застанал до Никълъс и бе закрил очите си, страхувайки се какво ще се покаже, щом прахът се разсее.

— Майната му! — изруга той тихо, но доста зловещо.

— Това заповед ли беше или само пожелание? — попита Никълъс в не особено весело разположение на духа.

Щом и последното пале бе изпратено по предназначение и самолетът отново забърза към небосвода, той се свърза с Джени по радиото.

— Сърдечни благодарности, Доли. Благополучно завръщане у дома.

— Ако е рекъл Господ! — отвърна му Джени.

— Ще ти се обадя, когато дойде време за прибиране.

— Ще чакам с нетърпение — обърна му гръб Голямата Доли. — Успех!

— Е, а сега да видим какво е останало от любимия ти трактор — потупа утешително Сапьора по рамото Никълъс и заслиза към ниското.

Жълтата машина се бе обърнала на една страна и от мотора й обилно течеше масло. Напомняше на метален динозавър, пронизан право в сърцето.

— Можеш да ме оставиш. Ще взема десетина от черните ти приятели да ми помагат и ще видя какво може да се направи — Даниъл едва говореше. Беше застанал пред преобърнатия трактор, все едно присъстваше на погребението на любимата си.

Не се върна в лагера дори за вечеря. Тесай напълни една паница с неквасен хляб и животинска мазнина и отиде да му я занесе. Никълъс се замисли дали да не отиде да помогне на приятеля си, но от горчив опит знаеше, че понякога Сапьора държи да бъде оставен сам. Моментът беше точно такъв.

Едва в края на нощта лагерът изведнъж беше огрян като с прожектори. Цялата долина проехтя от мощния рев на дизелов двигател. Плешивото теме на Сапьора се бе покрило с дебел слой прах и мръсотия, но това не му пречеше да хвърля във всички посоки заканителни искрици с погледа си. Жълтият трактор се настани в самия център на лагера и шофьорът му гордо извика от високата си седалка: