Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Думите на Таита, записани в един от десетте папируса, сега отекнаха из тясната гробница и закръжиха като ято светулки над каменния саркофаг:
„Когато застанах за последен път пред царския саркофаг, отпратих всички работници навън. Исках да съм последният смъртен, положил очи върху него. След мен гробницата щеше да бъде запечатана завинаги.
Когато се уверих, че съм сам, отворих големия вързоп, който носех със себе си. От него извадих дългия лък Ланата, който Танус беше кръстил на господарката ми; Ланата беше детското й име, забравено, щом достигна моминска възраст. Него положих върху запечатания капак на саркофага.
Бях взел обаче и нещо друго. Отново бръкнах във вързопа и извадих фигурката-ушабти, която лично
Върху долната й повърхност написах следното…“
Роян коленичи пред саркофага и вдигна малката фигурка. С неприкрито страхопочитание я обърна с главата надолу и прочете йероглифите, издълбани в кедровото дърво.
— Прочети ми — помоли я Никълъс.
И тя започна с тих глас:
— Името ми е Таита. Аз съм лекар и поет. Аз съм архитект и философ. Аз съм твой приятел. Ще отговарям вместо теб.
— Значи всичко е било истина — промълви невярващ той.
Роян остави кукличката точно както я бяха намерили и както стоеше на земята го погледна.
— Никога досега не съм преживявала подобен миг. Иска ми се и никога да не свършва.
— Той никога няма да свърши, любима. Ние с теб тепърва започваме.
Мек Нимур наблюдаваше как враговете му приближават и като във ветрило се опитват да обхванат подножието на склона. Набитото му око успяваше да различи бледите им силуети между гъстите храсти. Започна да преценява способностите им и видяното го ужаси. Срещу себе си имаше все тренирани бойци, научили се на всички хитрости на войната. Веднъж се беше сражавал рамо до рамо с тях по времето на Менгистувия терор, не беше изключено да бе учил на занаят мнозина от днешните му противници. Сега обаче идваха да се разправят с него и не биха се поколебали да го сторят. Из целия африкански континент, където страните бяха разкъсвани от постоянни войни и междуособици, подсилвани от вековната вражда между различните племена, подобни капризи на съдбата бяха често срещано явление. Днес съюзници, утре — врагове, и то повечето пъти заради лакомията и продажните души на тъй наречените политици, опитващи се да защитават старовремски идеологии.
Но не беше сега моментът да се разсъждава за съдбата на континента, както сам си каза Мек Нимур. По-важно бе да състави някакъв практичен план, с който да овладее положението. Да! Момците си ги биваше, разбираше го само по начина им на придвижване. Все едно духове бродеха из шубрака, толкова бяха недоловими движенията им. Макар свикналият му към горските престрелки поглед често да улавяше някой от противниците, съзнаваше, че още поне десет пъти по толкова остават незабелязани за сам човек като него.
— Цяла рота — пресметна той и огледа набързо собствения си отряд. Между скалите се криеха едва четиринадесет души, които разчитаха единствено на изненадата. Това, което можеха да сторят, бе да ударят светкавично по предните редици, после да се измъкнат, преди Ного да е отвърнал на удара.
Мек погледна към небето и се замисли дали полковникът няма да поиска въздушна атака. От въздушната база край столицата до долината на Абай съветските изтребители щяха да дойдат само за тридесет и пет минути. Носът му вече усещаше сладникавата миризма на напалм, която се носеше от влажния вятър, а пред очите му се появяваха огромните огнени кълба, помитащи всичко по пътя си. Напалмът беше единственото оръжие, от което хората му се плашеха.
„И все пак въздушната атака бе малко вероятна, поне в ден като този — разсъждаваше Мек. — Ного и богатият му шеф Готхолд фон Шилер искаха изцяло за себе си плячката, която Никълъс Куентън-Харпър им предлагаше в разкритата гробница. Нямаше защо да поделят лъвския си пай с тлъстите задници из министерствата в Адис Абеба. Правителството
не биваше да научи за тяхната частна инициатива в долината на Абай.“Отново погледна в краката си. Врагът се разгръщаше красиво и постепенно се пръскаше около възвишението, с цел да го откъсне от пътеката покрай реката. Скоро щяха да поставят патрул да прикрива фланга им, докато си вършат работата надолу в пролома. Ето го и него. Осем, не, десет души се откъснаха от главния отряд и предпазливо се насочиха нагоре по склона.
„Ще изчакам да се приближат — реши Мек. — Искам да ги очистя всички наведнъж, но би било твърде хубаво, за да се получи. Би било чудесно, ако убием четирима-петима и по възможност да оставим неколцина ранени в храстите. — По лицето му се изписа жестока усмивка. — Достатъчно е само някой ранен в корема да заквичи и другарите му по задните линии веднага ще прекратят стрелбата.“
Обърна се отново нагоре към хълма и се увери, че леката картечница на отряда му следи от гнездото си кога ще й дойде времето да се намеси. Картечарят Салим чакаше сигнала на командира си, за да почне стрелба по противника. Мек се беше уверил, че другарят му го бива за тази работа повече от всеки друг. При повече късмет той сам можеше да повали петима-шестима от враговете.
„Ще видим кой кого — продължаваше да се окуражава. — Най-важното е да наредя всичко във времето.“
Едва сега забеляза, че в скалите под него зее широк отвор. „Няма да посмеят да прехвърлят скалите и да се изложат на огъня ни. Вместо това ще гледат да се промъкнат през дупката. Тогава ще ги ударим.“
Отново погледна към картечницата. Салим не сваляше очи от него и чакаше сигнала за стрелба. Спокоен, че всичко е наред, Мек насочи отново вниманието си надолу по склона.
„Да. Линиите им се сгъстяват. Едрото момче най-вляво е напуснало позицията си отпреди малко. Двамата встрани от него също са тръгнали да се промъкват към пролуката.“
Маскировъчните униформи на войниците се сливаха напълно с пейзажа. Бяха обвили дулата на оръжията си с парцали, за да не блестят на слънцето. Ако не бяха движенията им и тъмните им лица, никой не би могъл да ги различи сред храстите. Вече се намираха толкова близо, че от време на време Мек улавяше с поглед дори бялото на очите им. За свое съжаление обаче не можеше да открие картечаря им.
Трябваше още с първия изстрел да лиши противника си от най-мощното му оръжие.
„Уф, ето го — въздъхна с облекчение, когато най-сетне забеляза целта си в десния фланг на напредващия отряд. — За малко да го изпусна.“
Войникът беше по-скоро нисък, с набито телосложение. Раменете му — изключително широки, дългите му като на маймуна ръце носеха картечницата, все едно беше от дърво. Оръжието бе съветско производство, модел РПД, калибър 7,62 мм. Картечарят се издаде с картечните ленти, овесени около раменете му, които блеснаха за миг между храстите.
Мек се сниши към земята и пропълзя зад скалата, която използваше за прикритие. Натъкми калашника си на позиция за бърза стрелба и опря дървения приклад о бузата си. Автоматът отдавна се бе превърнал в част от самия него. Някакъв майстор в Адис Абеба бе внесъл няколко промени в механизма му специално за негово удобство. Беше шлифовал дулото му и монтирал оптически мерник. И едното, и другото имаха за цел повишаване точността на калашника, който имаше навика да пуска куршуми във всички посоки без желаната. Макар да не можеше да замести снайпера, автоматът на Мек бе достатъчно добър да уцелва при всеки изстрел петсантиметровата мишена от сто метра дистанция.
Човекът с картечницата се намираше на петдесет метра надолу по склона. Мек погледна за последен път надясно, колкото да се увери, че още трима войници се насочват към отвора в скалите. Ако така продължаваха, Салим щеше да ги отнесе с един-единствен откос. Спокоен, че нещата вървят, както ги беше предвидил, той погледна през мерника и го нагласи в корема на картечаря. За ориентир използваше катарамата на колана му. След като се прицели добре, натисна спусъка и даде три последователни изстрела.