Седмият папирус (Том 2)

Водовъртежът го засмукваше все по-надолу и по-надолу в недрата на скалите. Водното налягане го смазваше. Едно от тъпанчетата на Хансит се спука от напрежението и той отвори широко уста да изкрещи от адската болка. В следващия миг цялото му гърло се изпълни с вода, която проникна и в белите му дробове. Последното, което усети, бе ударът в една от страничните стени на тясната дупка. Толкова бързо се носеше из сифона, че рамото му се натроши на малки костици. Повече дори нямаше сила да извика, защото дробовете му бяха пълни с вода. Скоро обаче болката се стопи в небитието и Хансит изгуби окончателно съзнание.

Безжизненото му тяло продължаваше своя адски бяг към нищото, блъскаше се във всевъзможни препятствия и назъбените подводни скали скоро го обезобразиха. Когато най-после подземният поток изхвърли трупа от другата страна на хълма, при вира с пеперудите, трудно можеше да се познае, че е принадлежал на човешко същество. Разкъсаните крайници и безформеният торс бяха отнесени към изкуствения ръкав на Дандера, за да изчезнат накрая сред бързеите на Сини Нил.

Водите, които бяха пробили през голямата дупка в бента, сега наобиколиха жълтия трактор и понасяйки го на повърхността си все едно беше детска играчка, с все сила го запокитиха в пропастта на водопада. Докато Никълъс хвърчеше из пространството, погледът му успя за стотна от секундата да улови огромния жълт силует на машината под него. Макар да нямаше много време за разсъждения, се зарадва на съобразителността, която беше проявил преди по-малко от минута. Ако бе останал още секунди в кабината, сега щеше да бъде смазан. За да потвърди мисълта му, тежката машина се сгромоляса в дълбокия вир, вдигна стълбове вода и изчезна завинаги под повърхността.

Никълъс скоро щеше да го последва. Струите го бяха изхвърлили на метър-два оттатък прага и той падаше практически съвсем свободно; успя дори да застане в изправено положение с краката надолу и да се готви за голямото гмуркане. Точно преди да се удари в повърхността обаче, същата струя го подхвана отново в прегръдката си и като го изтласка напред, го спаси от назъбените камъни по дъното на вира. Той бе поет от бързото течение и едва петдесетина метра по-надолу успя да надигне глава над водата. Прибра с ръка мократа си коса, паднала пред очите му, и любопитно се огледа.

Тракторът повече не се виждаше. Беше се оказал достатъчно тежък, за да заседне на неравното дъно на водопада и да устои на развихрилата се стихия. Срещу Никълъс обаче се задаваше малко каменно островче. Той се насочи с плуване към него и с десетина мощни тласъка успя да се добере до някаква издадена над водата скала. Използва я да си почине след преживяното изпитание и проследи с поглед стръмните брегове на пролома. Спомняше си за предишния път, когато се бе озовал в реката. Колкото и да се радваше, че е успял да разбие бента и да защити гробницата на фараона, вече започваше да мисли за предстоящите, много по-неприятни преживявания.

Знаеше, че в никакъв случай не би му се удало да изкачи гладките и хлъзгави скали, водещи до ръба на каньона. Колкото и да се взираше пред себе си, не виждаше никъде място, където да се хване и да се закрепи при катеренето. Още по-малко би преодолял козирките, издадени над самата река. Това, което му хрумна, бе да опита с плуване да се върне отново при водопада. Струваше му се, че откъм източния бряг, точно встрани от водната завеса се забелязва голям вертикален улук, по който би могъл да се изкатери до края. Въпреки рисковете това му изглеждаше единственият път за спасение.

Количеството вода, което се спускаше от водопада, не беше толкова голямо, колкото Никълъс си бе представял отначало. Изглежда, габионите още не бяха поддали съвсем и продължаваха да задържат голяма част от водите на Дандера. Това, което го заливаше, бе само малкият поток, пробил през дупката в бента. Иначе каменният вал се държеше и може би щеше да има време да се добере до целта, преди реката да е помела запиращата я преграда. Сетне обаче се замисли, че ако бентът се разцепи изцяло и Дандера се втурне с целия си устрем към пролома, то и тясната пътека, която си беше набелязал в скалата, щеше да бъде залята от водите й. Затова изостави мисълта за връщане назад към кипящия котел на водопада.

„По-скоро трябва да се махна от пътя й — трескаво разсъждаваше и с ужас си представяше как новата няколкометрова вълна го подхваща и го подхвърля на всички страни като суха клечка. — Ако успея да се измъкна при брега, може би ще намеря къде да стъпя над водата…“

Но знаеше, че тези надежди са напразни. Вече бе имал веднъж случай да пропътува през почти целия каньон и добре го познаваше. По скалите нямаше къде да се хване с пръст, какво ли оставаше за цяла площадка, където да стъпи с крака.

„А може да опитам с плуване да я изпреваря? — хрумна му изведнъж. — Шансът е почти нищожен, но друг изобщо не виждам.“

Свали обувките си и си пое дълбоко въздух. Вече се готвеше да напусне временното си убежище, когато чу как целият бент бива разкъсван от придошлата река.

Над главата му се разнесе страховит тътен, дървените стволове, които досега удържаха напора, изпращяха, камъните в металните мрежи заскърцаха като със зъби по дъното, преди водата да ги е изхвърлила едно след друго в дълбокия пролом, сякаш бяха празни консервени кутии. Над скалистия праг изведнъж се надигна огромна сива вълна, която се изстреля в празното, понасяйки камъни и дървета със себе си.

— О, майчице! Твърде късно. Видя ми се сметката!

Никълъс се гмурна напред във водите на Дандера и колкото сили имаше, загреба с ръце и крака надолу по течението. Ушите му слушаха тътена на прииждащата вълна и в един миг той не издържа и извърна глава през рамо. Стихията го настигаше с бързи темпове, пред очите му огромният пролом се пълнеше като детска вана с вода, нивото на реката се бе покачило за няколко секунди с цели пет метра и вълните лакомо ближеха стените на каньона. През съзнанието на Никълъс за стотни от секундата мина отдавнашен спомен от младостта, когато бе отишъл да кара сърф на носа Сейнт Винсент. Сети се с какво нетърпение бе чакал легендарните вълни да го подхванат и как с радост бе подкарал дъската под високия колкото планина гребен.

„Яхни я! — рече си той. — Все едно караш сърф!“

Отново заплува напред, опитвайки се да набере скорост, преди отприщеният поток да го е грабнал. Скоро усети как нечия смазваща прегръдка го хваща през гърдите, как го повдига и понася напред. Стомахът му се сви от страх, щом усети, че се намира на самия гребен, но все пак се овладя, изправи се вертикално и изви гръб, прибра ръцете си отзад и с класическа сърфистка стойка стъпи с крака върху вълната и подаде глава високо над нея. След няколко секунди, в които сърцето му беше спряло от ужас, Никълъс се увери, че номерът е успял и че тялото му се задържа на самия гребен на вълната. Забравяйки паниката отпреди малко, младежкото у него се пробуди и той се почувства обзет от детинска радост.

„Двадесет възела!“, пресметна скоростта, с която се движеше, или поне така му се струваше по размазаната сива ивица, която вървеше покрай него — това беше всичко, което забелязваше от стръмния бряг. Щом усети, че се приближава към една от стените на каньона, веднага се извъртя като на сърф и се оттласна към средата на течението. Колкото по-далеч го отнасяше вълната, толкова повече се повдигаше духът му и опасността само му даваше смелост да не се предава.

Понеже освен всичко друго и нивото на реката се беше покачило високо над годишния си минимум, Никълъс не се страхуваше от подземните скали и рифове. Имаше усещането как лети като птица над тях и вътрешно им се надсмиваше. Дори когато на пътя му заставаха високите речни прагове, той се научи да не се плаши прекомерно. От силата на течението тялото му дори не можеше да потъне дълбоко, вместо това при всяко падане вълната го подемаше нагоре и смелчагата продължаваше своята бясна езда по гребена й.