Сестра

— Не съм пускал нищо в напитката й. Нито съм й дал пари. Искам веднага да напуснеш дома ми, преди нещата да са излезли извън контрол. — Опитваше се да имитира мъж с по-голям авторитет, баща си, вероятно.

Влязох в хола и минах покрай отворената врата на някаква спалня. Зърнах на стената твоя снимка — косата ти беше разпусната по гърба. Влязох вътре, за да я видя хубаво. Стаята очевидно беше на Саймън, дрехите му бяха прилежно сгънати, саката му висяха на дървени закачалки — една маниакално подредена спалня.

На едната стена беше закачен прецизно изписан надпис: „Жената на жените“. Под него се виждаха десетки твои снимки, залепени с пластилин. На всички беше обърната с гръб към камерата.

Внезапно Саймън се озова съвсем близо до мен, очите му изучаваха лицето ми.

— Знаеш, че бях влюбен в нея.

Но тези снимки ме накараха да се сетя за островитяните от Бекия, които вярват, че снимката краде душата на човек. Тонът на Саймън прозвуча гордо:

— Те са за портфолиото ми за последния курс. Темата ми е „Репортажна фотография на единичен субект“. Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група.

Защо не те беше снимал в лице?

Трябва да беше отгатнал мислите ми.

— Не исках проектът да е за някой конкретен човек, затова се постарах да няма идентичност. Исках тя да олицетворява всяка жена.

Или го е направил, за да те следи, без да бъде забелязан?

Тонът на Саймън продължаваше да е самодоволен:

— „Женската от всеки вид“ е начало на едно стихотворение. Следващата строфа гласи: „… е по-опасна от мъжете“.

Устата ми пресъхна и думите ми свистяха от гняв:

— Стихотворението се отнася до майките, които защитават децата си. Ето защо жената е по-опасна от мъжа. Тя има повече кураж. Киплинг определя мъжете като страхливци. „На война със съвестта.“

Саймън бе изненадан, че зная стихотворението на Киплинг, а вероятно и че изобщо знам някакво стихотворение; може би ти също си изненадана. Но аз учих английска литература в Кеймбридж, помниш ли? Някога и аз бях артистичен тип. Макар че ако трябва да съм напълно искрена, онова, което ми помогна да изклася, бе анализът на структурата, а не някакви върховни прозрения за съдържанието.

Свалих една твоя снимка, после още една и още една. Саймън се опита да ме спре, но аз продължих, докато на стената му не остана нищо; докато не го лиших от възможността да те гледа. После напуснах апартамента му, вземайки със себе си снимките, въпреки протестите му, че са му нужни, за да завърши годината; че съм крадла и още нещо, което не чух, тъй като затръшнах вратата зад гърба си.

Докато карах към къщи със снимките ти в скута ми, се питах колко ли пъти те е следвал Саймън с фотоапарата си. Дали го е направил и през онзи трагичен ден в парка? Спрях колата и разгледах внимателно снимките. На всички бе в гръб. Пейзажът се сменяше от летен, на есенен, на зимен, а дрехите ти — от тениска на яке, на дебело палто. Трябва да те беше следил месеци наред. Но не открих твоя снимка в потънал в сняг парк.

Спомних си, че за островитяните от Бекия — снимката може да се превърне в част от вуду-кукла и да бъде прокълната; снимката се смята за равностойна по сила на коса или кръв от жертвата.

Когато се върнах у дома, видях кутия с нов електрически чайник върху кухненския плот и чух Тод в спалнята. Влязох вътре и го заварих да чупи една от „психарските ти картини“. Само че платното беше здраво и не се даваше.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Няма да се съберат в торбата за боклук, а не мога да ги оставя така в контейнера за боклук — той се извърна да ме погледне. — Няма смисъл да ги пазиш, след като те разстройват толкова много.

— Но те са ми необходими.

— Защо?

— Защото… — гласът ми замря.

— Защото какво?

Защото са доказателство, че е била подлагана на психически тормоз, помислих си, но не го казах на глас. Подобна реплика би довела до спор относно начина, по който беше умряла, а един такъв спор неизбежно щеше да завърши с нашата раздяла. И защото не исках да бъда по-сама, отколкото вече бях.

* * *

— Казахте ли на полицията за снимките на Саймън? — пита господин Райт.

— Не. Вече бяха скептично — дори повече от скептично — настроени към версията ми за убийство и не мислех, че снимките ще ги убедят в противното.

Едва ли можех да им спомена за островитяните от Бекия и техните вуду-кукли.

— Знаех, че версията на Саймън с курсовия проект ще обори моята — продължих. — Имал е извинение, че се е движил като сянка след нея.

Господин Райт поглежда към часовника си.

— Трябва да присъствам на една среща след десет минути, затова нека да спрем до тук.

Не ми казва с кого е срещата, но трябва да е важна, щом е в събота следобед. А може би е забелязал, че изглеждам уморена. Всъщност, почти непрекъснато се чувствам изтощена, но в сравнение с онова, през което си преминала ти, аз нямам право да се оплаквам.

— Имате ли нещо против да продължим с показанията ви утре? — пита той. — Ако се чувствате добре.

— Разбира се — отвръщам. Но наистина не е нормално да се работи в неделя.

Трябва да се е досетил за мислите ми.

— Показанията ви са жизненоважни за подкрепа на обвинението. Искам да свърша възможно най-много работа, докато събитията са все още свежи в главата ви.

Сякаш паметта ми е някой хладилник, пълен с парчета полезна информация, заплашени да загният в чекмеджето за зарзават. Но това не е честно. Истината е, че господин Райт е разбрал, че съм по-зле, отколкото си е мислел в началото. И е достатъчно умен, за да се притеснява, че щом отпадам физически, значи и мозъкът ми, и най-вече паметта ми също могат да ме подведат. Прав е да иска да продължаваме със същата скорост.

Сега съм в претъпкан автобус, притисната плътно към прозореца. Върху запотеното стъкло има едно чисто петно и през него виждам сградите на Лондон, изнизващи се пред очите ми.

Никога не съм ти казвала, че исках да уча архитектура вместо английски, нали?

Едва три седмици след началото на курса бях наясно, че съм допуснала грешка. Математическият ми мозък и несигурната ми природа имаха нужда от нещо по-солидно от структурата на усмивките в метафизичната поезия, но аз не посмях да питам дали може да се прехвърля, да не би да ме изхвърлят от специалността и да се окаже, че в курса по архитектура няма място. Рискът беше прекалено голям. Но всеки път, когато видя красива сграда, съжалявам, че нямах куража да го поема.