Следите остават

Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко — футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.

Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.

След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.

— Колко годишен ти се видя човекът? — попята той учудено.

Пешо се замисли — винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.

— Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.

— Дебеличък, казваш?

— Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!

— Няма такъв човек в нашата кооперация! — веднага и с решителен тон заяви Коста.

— Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!

— Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? — обиди се Коста. — Нали човекът има малко момиченце?

— Тъй каза…

— Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко и е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България — сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…

— Сигурен ли си?

— Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!

Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?

Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък — — той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.

— Да видим какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?

Малко чудно е — каза Пешо. — Съседните кооперации са доста далече…

— Не са много далече — възрази Коста.

Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.

— Значи — дълбокомислено поклати глава Веселин, — за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…

— И то здравата е бил хвърлен! — каза Коста. — Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?

— Ами било е сърдито, хвърлило го — отвърна Пешо. — Такива работи стават… Тримата се замислиха.

— Знаете ли какво? — пръв предложи Коста. — Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!

— Много хубаво! — съгласиха се почти в хор в другите двама. — Да отидем веднага!

Коста заключи портиерската стаичка и тримата се—упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.

Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.

ТУК ИМА НЕЩО

Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.

Пръв се съвзе от смайването Коста.

— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.

— Този! — отвърна Веселин.

— Този! — тихо се съгласи Пешо.

— Ами тогава защо не го спряхте?

И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствували и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.

— А интересно защо той се направи, че не ни познава! — замислено запита Пешо.

— Може да не ни е видял! — предположи Веселин. Не, видя ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!

— Значи още не знае, че ключовете са сменени — намеси се Коста. — Това е доста чудно…

— А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…

— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…

Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше пред носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.

— Бай Ламби — започна внимателно Коста, — как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?

— Какво ти влиза на теб в работата! — сърдито измърмори бай Ламби.

— Ей тъй — питам…

— Питай тогава тоя, що духа…

Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:

— Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…

Едва сега бай Ламби погледна момчетата.

— Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…

— Май че беше нещо журналист? — хитро подхвърли Коста.

— Какъв ти журналист! — отвърна сърдито бай Ламби — Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…

— Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…

— Ти нали за тоя питаш — дето сега мина, с белите дрехи?

— За него де…

— На дюкянчето стои жена му…

— Ами кой му гледа детето?

— Какво дете?

— Ами нали има едно малко момиченце?

— Я ми се махайте от главата! — отново се разсърди бай Ламби. — Какво момиченце! Няма никакво момиченце!