Сърцето на Луцифер

Пендъргаст измъкна малко дистанционно от джоба си и набра някакъв код върху клавиатурата. Вратата бавно започна да се отваря. Когато видя, че Пендъргаст не намалява скоростта, Смитбак стисна дръжката на вратата отново и изскърца със зъби.

С писък на спирачките минаха само на два сантиметра от вратата, завъртяха се странишком и спряха до стената от коли. Без да си дава труд да изключва двигателя, агентът изскочи и хукна, като махна безцеремонно с ръка на Смитбак да го последва. Репортерът се изтъркули от задната седалка и се спусна след Пендъргаст, който вече тичаше сред лабиринта от коли. Те се насочиха директно към гърба на автопарка. Смитбак едва успяваше да догони агента, който летеше пред него.

Оставаше им около километър до задната стена. Най-накрая Пендъргаст спря до последната редица коли, паркирани върху няколко десетки квадратни метра в задната част на двора, блокиран от същата тежка стоманена ограда. Извади един ключ от джоба си и отключи раздрънкай микробус „Шевролет“, паркиран в последната редица, и посочи на Смитбак да седне отзад. Самият Пендъргаст седна зад волана, завъртя ключа и двигателят оживя.

— Дръжте се здраво! — каза той. След това превключи на скорост и се изстреля напред, ускорявайки срещу оградата.

— Чакайте! — извика Смитбак. — Никога няма да минете през нея, само ще се… О, по дяволите! — Той се извърна, закривайки лице пред неизбежния катастрофален удар.

Чу се оглушително дрънчене; кратко раздрусване; но ванът продължаваше да ускорява. Смитбак вдигна глава и свали ръцете си, после се огледа. Сърцето му биеше тежко. Видя, че една част от оградата е пометена, а на мястото й зееше правоъгълна дупка.

— Металните тръби бяха вече прерязали, а после заварени обратно на място — произнесе Пендъргаст вместо обяснение, като се движеше много по-бавно и правеше безброй завои през плетеницата от странични улички, докато сваляше перуката и бършеше театралния грим от лицето си с копринена кърпичка. Черният Мерцедес и полицейските коли бяха изчезнали. — Помогнете ми, ако обичате.

Смитбак се пресегна към предната седалка и му помогна да свали евтиното кафяво горнище от полиестер, под което се показаха риза и вратовръзка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете сакото?

Смитбак откачи едно добре изгладено сако към костюм от закачалката, която висеше зад предната седалка. Пендъргаст го облече бързо.

— Планирали сте всичко, нали? — каза Смитбак.

Пендъргаст зави по Източна сто трийсет и осма улица.

— Това е случай, в който предварителната подготовка определя разликата между живота и смъртта.

Смитбак изведнъж прозря плана.

— Човекът, който беше след нас… примамихте го на място, където не би могъл да ни последва. Автопаркът не може да се заобиколи.

— Всъщност може, ако изминеш четири-пет километра през задръстените странични улички. — И той зави на север, насочвайки се към магистрала „Шеридън“.

— Е, кой, по дяволите, беше това? Човекът, за когото казвате, че се опитвал да ме убие?

— Както вече споменах, колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Въпреки че, трябва да отбележа, високоскоростното преследване и използването на огнестрелно оръжие бяха нехарактерно груби действия за него. Може би е видял, че възможността му се изпарява и се е отчаял. — Той погледна към Смитбак изразително:

— Е, господин Смитбак? Убедихте ли се?

Смитбак кимна бавно.

— Но защо мен! Какво съм направил?

— Това, за съжаление, е тъкмо въпросът, на който не мога да отговоря.

Сърцето на Смитбак едва сега започна да се успокоява и той се почувства изцеден като парцал. Беше изпадал в трудни ситуации с Пендъргаст и преди. И дълбоко в себе си знаеше, че той не би направил нищо такова, ако не бе абсолютно наложително. Внезапно кариерата в „Таймс“ му се видя далеч по-маловажна.

— Дайте ми клетъчния си телефон и портфейла, ако обичате.

Смитбак направи каквото се искаше от него. Пендъргаст ги пъхна в жабката и му подаде скъп кожен сгъваем портфейл.

— Какво е това?

— Новата ви самоличност.

Смитбак го отвори. Нямаше пари, само карта за социална осигуровка и нюйоркска шофьорска книжка.

— Едуард Мърдхауз Джоунс — прочете той.

— Точно така.

— Да, но „Джоунс“? Хайде сега, това е направо клише.

— Тъкмо затова няма да имате трудности да го запомните… Едуард.

Смитбак мушна портфейла в задния си джоб.

— И колко време ще трае това?

— Не много дълго, надявам се.

— Какво разбирате под „не много дълго“? Ден, два?

Отговор не последва.

— Впрочем, къде, по дяволите, ме водите?

— „Ривър Оукс“.

— „Ривър Оукс“? Веселата ферма за откачени милионери?

— Сега сте затормозеният син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, който има нужда от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от грубия свят навън.

— Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…

— Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви — за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното — тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече, наистина.

Смитбак въздъхна.

— Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?

— Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.

— И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.

В първия момент Смитбак не каза нищо.

— Вкусна храна, казвате?

— Колкото пожелаете.

Той се размърда на седалката:

— Ами Нора? Ще се тревожи за мен.

— Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.

— Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.

— Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.