Танго

Беше се наложило малко да порови, но благодарение на факта, че Сузана бе свързала името "AuRA" със златото, по-нататъшните разследвания на Карлайл доведоха до нещо интересно: молбата на Уилистън отпреди десетилетия за разработване на мини около Хълма на вълка и прилежащите към него земи. Господин Рей Дарджън бе откупил правото за разработване на парцела, а две години по-късно земята отново бе сменила собственика си – от държавна този път беше станала собственост на "АуРА Корпорейшън". Сузана реши загадката окончателно, като свърза последните две букви от името на корпорацията с първите две букви от малкото име на Дарджън.

Карлайл беше разкрил част от тази информация и преди това, но се бе затруднил да я подреди. "АуРА" беше ключът. Когато имаше име, бе лесно да се навържат нещата. Корпорация "Три Бютс" владееше "АуРА Корпорейшън", а "Три Бютс" от своя страна беше подразделение на "РЕЙДАР Корпорейшън", холдинговата компания на Дарджън, която служеше за прикритие на нечистите му сделки. Тръгвайки оттам, Карлайл откри нещо, което бе подозирал и преди: някои от местните жители и техните приятелчета не само бяха участвали в машинациите около включването на Ливърмор и Фолс Сити в маршрута на магистралата, но също така бяха отишли още по-напред и бяха закупили големи площи земя, разположени на ключови места покрай бъдещата магистрала. Цената на парцелите, за които бяха платили по сто долара на акър, щеше да скочи повече от двайсетократно, когато магистралата бъдеше построена. Корпорация "Три Бютс" се бе облагодетелствала значително при тези покупки.

Карлайл реши, че днес ще отиде да потърси индианеца и да види какво ще му каже той и дали сиуксът можеше да бъде подтикнат да направи нещо. Вдигна поглед към небето и се усмихна, спомняйки си андроида продуцент от своите сънища: щеше да го остави с един финален енигматичен образ, който може би щеше да накара създанието да се спре и замисли, докато хиляда години по-късно разглеждаше и сортираше снимки. Беше спокоен. Сърцето на Карлайл Макмилън отново биеше нормално. Той с тананикане се отправи към къщата, наблюдавайки издигащите се към изгрева ястреби на Тимерман. Усещаше далечни сигнали от място, много по-дълбоко от собствената му същност. Погледна към Хълма на вълка и забеляза бледото подобие на огън на върха.

Сузана продължаваше да спи. Той се съблече и се плъзна под завивките до нея. Тя се обърна и зарови лице във врата му, плъзна длан по гърба му.

– Студен си – прошепна му в полусън и се отърка в него. Той бавно прокара пръсти по краката, гърдите, косата .

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Сутрешният чай край акумулиращата печка. Зелените очи на Сузана, впити в Карлайл.

– Мисля, че си права – каза Карлайл. – да намерим индианеца и да говорим с него. Знаеш ли къде може да е?

Енергичността му се беше върнала и Сузана усщаше тази негова вътрешна сила.

Но има неща, които една жена би споделила с любовника си, и други, които би премълчала. Някои неща принадлежаха единствено на нея, не и на него. Сузана знаеше къде точно можеше да бъде открит Флейтиста, но нямаше желание да казва каквото и да било. Индианецът се беше отнасял към нея по специален начин, оставил я бе да види и почувства неща, които едва ли споделяше с останалите.

Накрая тя отвърна:

– Карлайл, това, което ще чуеш, може би ще ти прозвучи като реплика от лош уестърн, но хайде да излезем навън и да запалим огън. Ако индианецът ни види, където и да се намира в този момент, мисля, че ще дойде.

Тя беше сигурна, че индианецът ще съзре огъня. От върха на Хълма на вълка човек можеше да види всичко, което поиска.

Двайсет минути по-късно Карлайл с усмивка натрупа клони и остатъци от дървен материал край езерото.

– Ще трябва ли да танцуваме около него, или просто ще го оставим да си гори?

– Понякога, Карлайл, звучиш точно като местните жители. – Сузана поклати бавно глава, но по устните пробяга усмивка. – Просто ще го оставим да си гори.

Два часа по-късно по вратата се разнесе почукване.

– Хей, Строителю.

– Хей, Флейтисте.

Карлайл разпита индианеца за погребалните могили, а също и за законите, които биха могли да ги защитят. Индианецът не знаеше нищо за законите и му го каза.

– Не живея в резервата и в известен смисъл съм отделно от племето ми. Но ще попитам, макар че хората ни са обезкуражени – не вярват, че вече могат да направят каквото и да било по какъвто и да било въпрос.

Индианецът остана на верандата и няколко минути разговаря със Сузана, после си тръгна.

Три дни по-рано по алеята, водеща към къщата на Карлайл, бе свърнала служебна кола. Обикновено важните от законова гледна точка известия се изпращаха препоръчано, но в този случай известието, че собствеността ще му бъде отнета поради строителството на магистралата, му бе лично поднесено от областния адвокат, придружен от двама полицаи. Изпадналите в състояние на икономическа нирвана не оставяха нищо на случайността, помисли си с усмивка Карлайл.

Приклекналият на перваза Боклукчийски камион веднага забеляза натрапниците и изсъска, когато те излязоха от колата. Но Карлайл нямаше нищо против тези момчета. Те просто изпълняваха едно неприятно задължение, влизаха в ролята на опашката на кучето. Изглеждаха малко изненадани, когато ги посрещна любезно и им предложи кафе.

Поколебаха се, после приеха и влязоха вътре. Дървото, на което бе посветил повече от година от своя живот, слънцето, проникващо през таванските прозорчета, Сузана, Боклукчийски камион, петструнното банджо, окачено на стената. От време на време, докато разговаряха, ги улавяше да гледат към Сузана. В края на краищата тя се бе превърнала в една тиха легенда на Йеркс Каунти и никой от тях не беше разговарял с нея преди. По-късно мъжете и Карлайл останаха няколко минути на верандата, загледани на запад към горичката на ястребите на Тимерман.

– Истински срам, че ще ти вземат мястото – каза единият от полицаите; в гласа му прозираше искреност. После добави: – Но не ме цитирай, моля те.

Карлайл се усмихна.

– Благодаря. Няма да те цитирам, не се притеснявай.

Областният адвокат попита:

– Мислиш ли, че тази магистрала наистина ще донесе някаква полза на Саламандър?

– Не. – Това бе всичко, което Карлайл каза, и адвокатът не настоя за повече.

Същият полицай, който бе изразил съжалението си малко по-рано, погледна към Карлайл, когато се озоваха на алеята.

– Както вече казах, наистина съжалявам. Срамота е. – Протегна ръка, за да се сбогува.

 Карлайл кимна и разтърси ръката на полицая, после стори същото и с ръцете на другите двама мъже.

След като си заминаха, той прегледа известието, в което се казваше, че до трийсети април трябва да е опразнил къщата, която бе построил за Коуди, и да се е изнесъл от нея. Това му даваше малко повече от два месеца. Можеше да се изнесе само за един ден. Сложи известието на полицата на камината до статуята на Веста и остана за малко там, потънал в размисъл. Сузана обгърна кръста му с ръце и опря буза на гърба му. Седмица по-рано бе изпратила писмо до един човек на име Ридик, живеещ в планините Уилсън в Аризона. Не беше казала на Карлайл за писмото.