Тайното учение

„Често чуваме оплаквания за недействителността на Нашето Учение. Обикновено се оплакват онези, които не прилагат Учението. Нима лекарството, запечатано в шише, може да помогне? Освен това малцина могат да се похвалят, че познават Учението. Те или го пригаждат към своето вехто мислене, или го четат откъслечно, без да постигат смисъла. Нужно е да се прилага Учението, преди да се съди.“

Ако знаеш нещо, което може да бъде полезно на ближния, елементарната нравственост изисква да му го кажеш. Това е единствената причина, поради която предлагам на читателя настоящия текст. Не увещавам никого. Не приканвам никого. Не изпращам зов никому — най-малко към хората, жадни за бързи успехи. Бих искал даже да предупредя, че пътят, очертан от Учението, твърде често може да ни се стори като път на неуспеха или по-точно на успех от съвсем друга категория — успех през изпитания и страдания, без финални отличия и награди. Щом даже пътят на Христос е завършил с разпятие, защо да смятаме, че нашият трябва непременно да завърши с фанфари и знамена?!

Но в такъв случай каква е ползата от Учението? Отговорът на този въпрос може да бъде намерен в следващите страници, стига те да се прочетат внимателно и добронамерено. Учението е властно да ни предпази от много опасности и преди всичко от страха пред всяка опасност. Останалото зависи от собствената ни воля.

„Ще запитат — как да се премине животът?

Отговаряйте — като по струна над бездната —

Красиво, внимателно и стремително.“

I

„Човечеството стига до мене по различни пътища, но по какъвто и път човек да се приближава към мене, на този път аз го приветствам, защото всички пътища ми принадлежат.“

„Позволете, мадам, — казах аз, като й предложих огън за цигарата. Нашето познанство започна тъй, посредством дима, но от него произлезе един голям огън, който още не е угаснал.“

Човекът, разказващ горното, е американецът Хенри Стил Олкът. Споменатата дама е рускинята Елена Петровна Блаватска. А големият огън е теософското движение, на което двамата стават родоначалници.

Въпросната среща се е състояла преди повече от столетие. Героят и героинята вече много отдавна не са между живите. А колкото до големият огън, той също вече отдавна не е чак тъй голям, макар все още да тлее някакси. Но това е друг въпрос.

Блаватска е родена на 31 юли 1831 в Екатеринослав, в един момент, когато хората наоколо умират от холера. Детето е толкова хилаво, та близките дори не вярват, че ще оцелее, тъй че избързват с кръщаването. Ала малката Елена оцелява и това е само първото от многобройните разминавания със смъртта, очакващи я в нейния странен и бурен живот. В кореспонденцията й не са рядкост писмата, започващи с думите: „Пиша ви от моето смъртно легло…“

Е. П. се ражда в знатно семейство. Бащата, полковник Петер Хан, е син на немския генерал Алексис Хан, преселил се в Русия, а майката, Елена Фадеева е дъщеря на висшия чиновник Алексей Фадеев и на княгиня Елена Долгоруки. Още като дете Е. П. озадачава околните с необичайните си дарби: тя вижда и описва събития, произтичащи далеч от бащиния дом и които впоследствие биват потвърдени, или говори за окръжаващите я странни същества, невидими за околните. Едно такова странно същество й се явява и при нейното второ разминаване със смъртта. По време на езда разбеснелият се внезапно кон хвърля малката Елена от седлото и в този страшен миг тя вижда образа на висок мъж, облечен в бяло, който я поема в здравите си ръце и леко я полага на тревата. Един висок мъж с тъмна брада и огромни очи, чийто проницателен и едновременно ласкав поглед тя ще запомни за цял живот.

Едва седемнадесетгодишна Е. П. трябва да се омъжи по волята на семейството си за статския съветник Блаватски, вече надхвърлил шестдесетте. Бракът трае не повече от три месеца и по-точно до оная нощ, когато младоженката се измъква от стаята си, възсяда коня и напуска в галоп съпружеския дом, за да не се върне никога вече там. Подобна ще бъде участта и на нейния втори брак, сключен много по-късно в Америка, също тъй по принуда и също като първия, лишен дори от една единствена брачна нощ. Защото, макар и на два пъти омъжвана, Елена ще прекара докрай живота си като девственица, изпитваща нещо средно между ужас и отвращение пред „магнетизма на секса“, за да си послужим със собствения й израз.

През 1851 в края на лятото Е. П. се намира в Лондон. Един ден, додето се разхожда с баща си по улиците, тя вижда група богато облечени индуси и сред тях висок мъж с благородна осанка, в чието лице тутакси разпознава своя някогашен спасител. Първият порив на Елена е да приближи до мъжа и да го заговори, но той едва забележимо й прави знак да остане на мястото си.

На следващия ден Е. П. обикаля из Хайд парк вече сама, и все още под впечатлението на вчерашната среща, се опитва да си обясни поведението на човека, когото още от детинство е свикнала да смята за свой покровител. И изведнъж тя вижда същия този човек да приближава към нея по алеята.

От последвалия разговор Е. П. разбира, че нейният покровител се намира тук с група непалски князе по някаква официална мисия, но че той е дошъл в Лондон и с една втора мисия — да се срещне с Елена. Предстои да бъде създадено ново духовно движение, което да разкрие на западния свят редица истини от източната философска традиция и което да заработи за благото на човечеството, без оглед различията на раси, народности, вероизповедания. Е. П. е призвана да стане родоначалник на това ново движение. И в случай, че намери у себе си сили и смелост, тя трябва да се готви за голямата задача и за всички тежки изпитания, свързани с нея.

Неизвестно е, доколко Е. П. е била уверена в силите си. Но що се отнася до куража, той никога не й е липсвал, нещо което признават дори многобройните й врагове. Тя приема Да се нагърби с бремето на голямата задача и от този момент непознатият покровител на Елена се превръща в неин учител и тя узнава името му. Това е Учителят Мория.

Започват дългите години на подготовка. Те не минават нито в четене на книги, нито в посещение на лекции, макар че Е. П. се нуждае доста и от едното, и от другото, доколкото образованието й според обичаите на доброто старо време, се ограничава с чуждите езици и с музиката. Не се предвиждат и задълбочени занимания далеч от света, в някой тибетски манастир. Нито дори беседи с Учителя. Той дори сякаш я е забравил, за да я остави сама на себе си. Да, тя наистина е оставена сама на себе си. И това е именно изпитанието.

Тези години на изпитание преминават в пътешествия и приключения, според поривите на една импулсивна натура, жадна да опознае не толкова съкровищата на световната книжнина, колкото феномените на живота с едно явно предпочитание към необикновеното и непознатото в обичаите на различни човешки общности. Странстванията на Е. П. макар външно да наподобяват лекомислени лутания, всъщност са доста отчетливо програмирани от две неща: трайният интерес към т. нар. „свръхестествени“ явления и не по-малко трайното отвращение към всичко официално установено — власт, църква, учебникарски истини и светски нрави.

От Европа Е. П. заминава за Египет, а от там — за Сирия, за да се появи по-късно в Южна Америка, където живее в най-примитивни условия сред местните племена. Подир туй прекосява Тихия океан и стига до Индия, с намерение да се прехвърли в Тибет, обаче британските власти й попречват да продължи пътуването си и тя поема отново към Европа, ала спира в Египет, за да изучава древната магия с коптския маг Метамон. Озовала се в Италия, Елена се свързва с въстанниците на Гарибалди, бива тежко ранена в една схватка и пак едва се разминава със смъртта. След като оздравява тя продължава странстванията си, този път из Канада, където живее сред индианците, за да опознае нравите им. Като компенсация за тайните, които й разкриват, туземците я обират и Е. П. се прехвърля в Тексас, за да потъне в грубото всекидневие на траперите. Отегчена и от тях, тя се отправя към Нови Орлеан с цел да изучи черната магия, практикувана от племето Воду. Макар и успяла да проникне в средата на вещерите, Елена едва не заплаща с живота си за своята любознателност.