Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Преди няколко години спорех с баща ми и казах нещо от рода на: „Няма да мирясаш, докато не построиш курорт върху коралов риф.“ И баща ми го прие като предизвикателство. Попита къде има коралов риф минимум на три морски мили от брега на англоговорещи, близо до населено място с поне три милиона души.
— Защо три мили? — попита Виктория.
— За да е извън териториални води — отвърна Джуниър.
— Законът на оръдейния изстрел — каза Боби и всички се обърнаха към най-умното момче в шести клас. — От пиратските времена, защото оръдията са можели да изстрелят гюллето
— Благодаря ви, господин Хистъри Ченъл — рече Стив и после се обърна към Джуниър: — Ако си извън ограничението от три мили, можеш да държиш казино. Това ли беше идеята?
— Точно. Но пак щяхме да сме вътре в двестате мили на зоната.
Стив го погледна с празен поглед.
— Изключителната икономическа зона — преведе Боби, като срамежливо добави: — Знам много федерални акроними. Както и повечето персонализирани регистрационни номера на коли, забранени от щата Флорида.
— Не започвай — предупреди го Стив.
— С-У-П-Р-П-К-А — започна Боби. — И-С-К-С-К-С.
— Боби…
— Г-О-Л-П-Н-С.
— Дай по-кротко, хлапе!
— Тъй като се намираме в изключителната икономическа зона — продължи Джуниър, — федералното правителство все още има права над дейността. Затова ни трябва доклад за оценка на околната среда, за да си извадим федерално разрешително.
— Бен Стъбс от Агенцията за опазване на околната среда — предположи Виктория.
— Да. Затова баща ми трябваше да мине през всички кръгове на ада. Не спираше да ругае, но успя. И ето го резултатът.
Джуниър натисна друго копче и огромното помещение беше окъпано от мека светлина.
— Дръж се Океания! — каза той.
Пред тях искреше триизмерна диорама, може би десетина метра дълга и около два метра висока. От пода до височината на рамото беше океан — или поне негово синьо пластмасово подобие, завършено с миниатюрни пластмасови риби. На повърхността се носеха три подобни на понички сгради, свързани с покрити галерии. От дъното на всяка сграда се спускаха стоманени въжета, които бяха закрепени на океанското дъно. От едната страна на централната сграда имаше марина с може би двеста миниатюрни яхти, малки пластмасови човечета весело махаха от палубите. Над хотела висеше по-голям модел на това, с което бяха прелетели до Парадайз Кий.
— Централната сграда е казино — каза Джуниър. — Двайсет и една хиляди квадратни метра с автомати, блекджек, рулетки, зарове, бинго, стаи за покер. И тем подобни. И за разлика от Атлантик Сити и Лае Вегас — никакви данъци. Или както баща ми обичаше да казва: „Чичо Сам да не ми е роднина!“
— Как щяхте да карате хората дотам? — попита Виктория. Практична както винаги, помисли си Стив.
— Хидроплани, частни яхти, кораби на подводни криле — на всеки половин час от сушата.
— Ами ураганите? — попита Стив.
— Щяхме да евакуираме хотела, разбира се — отвърна Джуниър. — Но конструкционният ни метод е революционен. Плетени стоманени въжета държат сградата към дъното, но са подвижни, така че сградите могат да се повдигат и да се спускат в открито море. Компютърни модели показват, че можем да издържим буря от четвърта степен
по петобалната скала.— Ами петата степен? — попита Стив.
— Статистически почти невероятна. Само две са връхлитали Щатите досега.
Хлапето гледаше и канала с прогнозите за времето.
— Не броиш онези преди изобретяването на метричната система — отвърна Стив.
— Убедени сме, че хотелът ни може да издържи на най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети — каза Джуниър.
Най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети.
Не е зле, помисли си Стив и даде на Джуниър бонус за усукания му адвокатски език. Пичът беше по-умен, отколкото изглеждаше, интелектът му надхвърляше сумата от гръдните и трапецовидните му мускули.
— Още не сте видели най-хубава част — продължи Джуниър. — Погледнете сграда номер три. Наричаме я „Атлантис“.
Заобиколиха от другата страна на диорамата. Океанското дъно се издигаше нагоре, като стигаше близо до най-голямата сграда с форма на поничка. Но не беше обикновено пясъчно дъно, а миниатюрен коралов риф, застинало пластмасово копие, пресъздадено до стряскащи подробности. Акропора, която приличаше на еленови рога; зелени морски ветрила, които махаха за „здрасти“; меандрини, които наподобяваха досущ на човешкия главен мозък. Една змиорка мурена подаваше глава от коралов небостъргач. Навсякъде плуваха гигантски морски костури, ярки сини ангелски риби, пъстри риби-папагал, огромни трапони, морски костенурки и други морски създания, чиито имена Стив не можеше да назове.
— Атлантида явно е потънала. — Виктория посочи под сградата. Поничката приличаше повече на летяща чиния, част от сградата беше над повърхността, а люковете на прозорците — под водата.
— Моя идея. — Джуниър се усмихна толкова широко, че трапчинките му заприличаха на огнестрелни рани. — Триста хотелски стаи под водата. Можеш да гледаш от прозореца си как плуват рибите.
И наистина, две акули точно минаваха покрай един от люковете. Да шашнеш хората от Оклахома, без да ги караш да си мокрят краката.
— Ако погледнете по-внимателно пасажите, които свързват сградите, ще видите, че подът им е прозрачен. Разходката от ресторанта до казиното минава през най-големия аквариум в света.
— Невероятно! — промърмори Виктория. — Хотелът представлява гигантска лодка със стъклено дъно.
Джуниър се усмихна.
— Казах на баща ми, че повечето хора никога няма да си сложат шнорхел или да се гмурнат под водата с кислородна бутилка. Така че щом ще строиш хотел над рифа, защо не вкараш рифа в хотела? Или поне не го приближиш.
— Наистина впечатляващо — каза Виктория с възхищение сякаш Джуниър й беше показал Мона Лиза и й беше казал, че той я е нарисувал.
Голяма работа, помисли си Стив. Богаташкото синче казва на архитектите да пробият люкове на хотелските стаи. Какво иска, Нобелова награда ли?
— Именно тук баща ми ме изненада — продължи Джуниър. — Строителните разходи ще бъдат астрономически, така че първоначално се запъна. Стана доста arriere-pensee*.
[* Втори план, задна мисъл (фр.). — Б.пр.]