Текила и синьо дайкири

— Деветимата получават право на нов процес.

— Деветима убийци. От гадни по-гадни. Не мога да оставя това да се случи, синко. Починали свидетели. Унищожени доказателства. Загубени папки. Колко от тях мислиш, че ще се отърват?

— Няма как да се каже. Вероятно — само част.

— Дори и един е прекалено много. Особено ако се казва господин Уили Мейс.

Развръзката е в цунамито

42

Бързо, ясно и ефикасно. Така Ричард Уадъл излагаше обвинението си и това разтревожи Виктория. Некадърните прокурори губеха прекалено много време, излагаха прекалено много доказателства, успиваха съдебните заседатели с повторения и подробности. Неоспоримостта на доказателствата се губеше в многото приказки. Но Уадъл явно беше осъзнал, че продължителността на съсредоточаване у съдебните заседатели беше като при осемгодишните деца. Като добър прокурор, с явно добре изградено обвинение, той задаваше директни въпроси и получаваше ясни отговори.

— Детектив, какво открихте в хотелската стая на господин Стъбс?

— Куфарче с точно четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти.

— Разследвахте ли скорошните му финансови операции?

— Купил е парцел на брега в Кий Ларго за триста хиляди в брой три месеца преди да го убият.

— А източникът на парите?

— Парите са изпратени от сметка на фиктивна корпорация на Каймановите острови?

— Чия собственост е корпорацията?

— Единственият акционер е обвиняемият Харолд Грифин.

Прас, трас, благодаря ви, детектив.

Седнал до Виктория, мълчаливият Хал Грифин не изглеждаше много весел. Румените му бузи бяха леко посивели. Беше казал на Виктория, че не могъл да спи.

Добре дошъл в клуба, чичо Гриф.

Делия Бустаманте се понесе в съда с дълга до глезените свободна рокля с цвят на еспресо, която би изглеждала скромна, ако не беше развързаната връзка на деколтето. Кръшната готвачка и активистка се запъти с полюшваща се походка към свидетелската скамейка и когато вдигна дясната си ръка, за да положи клетва, дясната й цица се показа изпод навървеното горнище. След няколко встъпителни слова Уадъл попита дали Грифин й е предлагал работа и отговорът повдигна Виктория от стола й.

— Господин Грифин се опита да ме подкупи, за да си мълча за Океания.

— Протестирам. Да се заличи от протокола! Госпожица Бустаманте не може да говори за намеренията на клиента ми.

— Приема се. Съдебните заседатели да не обръщат внимание на последното изказване на свидетелката. Госпожице Бустаманте, кажете ни само какво направи господин Грифин и какво направихте вие.

— Добре, съдия. Предложи ми повече пари, отколкото някога съм мислила, че струвам. Но не бих взела и цент от този човек.

Лечестър Робинсън, начетеният строител на платформи, свидетелства, че е видял Грифин и Стъбс да се карат. През прозореца на кабината не можел да чуе какво си говорят, но по оживените им ръкомахания си личало, че и двамата са ядосани. И Грифин бил блъснал Стъбс. Виктория го подложи на кръстосан разпит.

— Това, което наричате „блъсване“, всъщност е било бутане с пръст, нали така?

— Стъбс залитна назад. Наричам го „блъсване“.

— Но не е имало удар с юмрук, нали?

— Там откъдето аз идвам не вдигаш ръка срещу друг мъж, освен ако не искаш да го удариш. Освен ако не си готов на всичко. И може би вашият клиент е бил готов на всичко.

— Ваша чест, това не е отговор на въпроса, нека да бъде заличен от протокола.

Клайв Фоулс свидетелства, че Грифин му наредил да постави непромокаема торба, пълна с пари — не знаел колко точно са на брой, — в кош за омари близо до Блек Търтъл Кий един ден преди Стъбс да бъде прострелян. Обикновено стриктно делови, сега Ричард Уадъл реши да се позабавлява с Фоулс.

— Сега ли е сезонът на омарите, господин Фоулс?

— Не, сър. Сезонът трае само два дни през юли.

— Значи, освен всичко друго, шефът ви е и бракониер, омаро мафиозо?

— Протестирам. Това е заяждане.

— Приема се.

— Толкова пари са доста необичайна стръв за омари, нали, господин Фоулс?

— Вероятно.

— Господин Грифин каза ли ви за какво са парите?

— Не, сър.

— Но вие решихте, че са за Бен Стъбс, нали така?

— Протестирам. Това е предположение.

— Отхвърля се.

— Реших, че парите може би са за него, сър.

— Значи вместо сезонът на омарите, е било сезонът на обществените служители?

Уадъл се опита да накара Фоулс да потвърди версията на Робинсън за спречкването между Грифин и Стъбс, но морският капитан беше развил остра форма на свидетелска слепота, болестта на трите маймуни: нищо не чух, нищо не видях, нищо не казвам.

— Стига, господин Фоулс, искате да кажете на съдебните заседатели, че не сте видял размяната на реплики между двамата?

— Имам навика да си гледам моята работа.

— Харесвате господин Грифин, нали?

— Той е добър човек.

— Добър човек, който ви подписва чековете за заплата, нали така?

Добре, отбеляза точка, помисли си Виктория. Фоулс се държи лоялно към шефа си и съдебните заседатели го разбраха.

И тримата свидетели потвърдиха, че всички останали са слезли преди яхтата да потегли. От кея Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте бяха видели как Джуниър скача от мостика и се отдалечава с плуване.

Оставаха само няколко минути до обедната почивка, когато Виктория забеляза Стив в галерията, беше седнал до шериф Раск. Не знаеше, че ще идва. Не се беше обадил, появи се просто ей така.

След като съдията обяви прекъсването за обяд и Грифин се втурна към патиото да изпуши една цигара, Стив се изправи до масата на защитата.

— Здрасти, Вик! Как, върви?

Тя повдигна рамене.

— Знаеш как е. Има и добри, има и лоши моменти.

— Разпъват те на кръст, а?

— Май добре се разбираш с противниковия лагер.

— Уилис ме държи в течение за Чери Конклън.

— Открили ли са го?

— Изчезнал е. Но ако е още в Кийс, ще го хванат. Броят на баровете е ограничен.

— Но голям ограничен брой.

— Да обядваме?

— О, имам среща с Джуниър.

— А!

— Трябва да го подготвя.

— Подготовката никога не е достатъчна. Особено когато свидетелят е несигурен.

Беше прекалено уморена, за да спори.

— Работиш ли по делото на баща си?

— Не ми се говори за него. — Като истински джентълмен Стив взе куфарчето й и излезе след нея от залата. — Как е майка ти?

— Не ми се говори за нея.

Не сега, помисли си тя. После, когато процесът свърши, щеше да разкаже на Стив за последните изпълнения на майка си. Прощалното писмо на баща й и мистерията около него.

Вероятното прощално писмо на баща й. Почуди се дали може да вярва на нещо, казано от майка й.

Мълчаха в асансьора. Във фоайето Стив явно искаше да й подаде куфарчето, но не знаеше кога и как да го направи. Беше като неловка първа среща, която нито единият, нито другият знае как да приключи. Напуснаха сградата и когато минаваха покрай огромния капок* на моравата пред съда, Стив каза: