Тримата шишковци

— Граждани! Трябва да предадем Тибул на гвардейците, инак ще си изпатим. Граждани, не бива да се караме с тримата шишковци!

Към него се присъедини директорът на театрото, в което така несполучливо се представи борецът Лапитуп.

— Той провали представлението ми. Прогони бореца Лапитуп! Аз не искам да отговарям за негъра пред тримата шишковци.

Тълпата загради Тибул.

Борецът не можа да догони гвардейците. Той отново се появи на площада. Летеше с всички сили право към Тибул. Испанецът скочи от естрадата и измъкна втория си пистолет. Директорът на театрото намери отнякъде бял книжен кръг — дресираните кучета в цирка скачат през такива кръгове. Той размахваше този кръг и слезе, като куцаше, от естрадата подир испанеца.

Испанецът запъна спусъка на пистолета.

Тибул разбра, че трябва да бяга. Тълпата му стори път. Следната минута Тибул го нямаше вече на площада. Като прескочи през стобора, той се намери в един бостан. Погледна през една пролука. Борецът, испанецът и директорът тичаха към бостана. Зрелището беше много смешно. Тибул се засмя. Борецът тичаше като побеснял слон, испанецът приличаше на плъх, който скача на задните си крака, а директорът куцаше като улучена врана.

— Ще те хванем жив! — викаха те. — Предай се!

Испанецът щракаше със спусъка на пистолета и със зъбите си. Директорът раздрусваше книжния кръг.

Тибул очакваше нападението. Той стоеше върху рохкавата черна пръст. Наоколо имаше лехи. Тук растяха зеле, цвекло, виеха се някакви зелени мустачки, стърчаха стъбла, лежаха широки листа.

Всичко мърдаше от вятъра. Синьото чисто небе сияеше ярко.

Сражението започна.

И тримата се приближиха до стобора.

— Тук ли си? — запита борецът.

Никой не отговори.

Тогава испанецът рече:

— Предай се! Във всяка ръка имам по един пистолет. Пистолетите са от най-добрата фирма — „Мошеник и син“. Аз съм най-добрият стрелец в страната, разбираш ли?

Тибул не беше майстор в стрелбата с пистолет. Той дори нямаше пистолет, но под ръката му или по-вярно под крака му имаше много глави зеле. Той се наведе, откъсна една, кръгла и тежичка, и я хвърли през стобора. Зелевата глава улучи директора в корема. После полетя втора, трета. Те се пръскаха не по-зле от бомби.

Враговете се слисаха.

Тибул се наведе да вземе четвърта. Той я хвана за кръглите бузи, направи усилие да я изскубне, но — уви! — зелевата глава не се откъсваше. Нещо повече — заговори с човешки глас:

— Това не е зелева глава, а моята глава. Аз съм продавач на балончета. Избягах от двореца на тримата шишковци и попаднах в един подземен ход. Началото му е в една тенджера, а краят тук. Той се простира под земята като дълго черво…

Тибул не вярваше на ушите си: зелевата глава се представяше за човешка!

Тогава той се наведе и погледна чудото. Очите трябваше да повярват. Очите на човек, който умее да ходи по въже, не лъжат.

Онова, което той видя, действително нямаше нищо общо с глава зеле. Беше кръглата физиономия на продавача на балончета. Както винаги, тя приличаше на чайник — на тънконос чайник, изписан с маргаритки.

Продавачът надничаше от земята, а разровената земя, разсипала се в мокри буци, обкръжаваше шията му като черна яка.

— Прекрасно! — рече Тибул.

Продавачът го гледаше с кръглите си очи, дето се отразяваше умиленото небе.

— Аз дадох на готварските чирачета балончетата си и чирачетата ме пуснаха… Ето на, едно от тези балончета хвърчи там…

Тибул погледна и видя високо-високо в ослепителната синева едно мъничко оранжево балонче.

Беше едно от балончетата, изпуснати от чирачетата.

Тримата, които стояха зад стобора и обмисляха плана за нападението, също видяха балончето. Испанецът забрави за всичко. Той подскочи два метра нагоре, завъртя второто си око и се прицели. Той беше страстен стрелец.

— Гледайте — викаше той, — високо колкото десет камбанарии лети едно глупаво балонче! Обзалагам се срещу десет жълтици, че ще го улуча. Няма по-добър стрелец от мене.

Никой не поиска да се обзаложи с него, но това не охлади испанеца. Борецът и директорът изпаднаха в негодувание.

— Магаре! — изръмжа борецът. — Магаре! Сега не е време да се занимаваме с ловене на балончета. Магаре! Ние трябва да заловим Тибул. Не си губи напразно куршумите!

Нищо не помагаше. Балончето изглеждаше твърде примамлива цел за ловкия стрелец. Испанецът започна да се мери, закрил неуморното си око. И докато той се мереше, Тибул измъкна продавача от земята. Какво зрелище представяше той! Какво само нямаше по дрехите му! И останки от крем и сироп, и късчета полепнала земя, и нежни звездички от захаросани плодове!

На това място, отдето Тибул го измъкна като тапа от бутилка, остана черна дупка. В тази дупка се порони пръст и се получи такъв звук като че едър дъжд тропаше по вдигнатия гюрук на някой екипаж.

Испанецът гръмна. Разбира се, той не улучи балончето. Уви! Той улучи зелената шапка на своя директор, която сама беше висока колкото една камбанария.

Тибул избяга от бостана, като прескочи през отсрещния стобор:

Зелената шапка падна, като се търколи подобно кюнец на самовар. Испанецът страшно се засрами: славата на най-добър стрелец беше пропаднала! Нещо повече — изчезна уважението на директора.

— Ах, негодник! — Директорът беше извън себе си и запъхтян от гняв, надяна с всички сили книжния кръг върху главата на испанеца.

Кръгът се разкъса с трясък и главата на испанеца се оказа в зъбчата книжна яка.

Само Лапитуп не беше зает. Но изстрелът подплаши околните кучета. Едно от тях изскочи отнякъде и се спусна върху бореца.

— Спасявайте се кой как може! — успя да извика Лапитуп.

И тримата удариха на бяг.

Продавачът остана сам. Той се покатери на стобора и погледна наоколо. Тримата приятели се търкаляха по зеления склон. Лапитуп скачаше на един крак, като се държеше за ухапания дебел прасец, директорът се покатери на едно дърво и висеше на него като кукумявка, а испанецът, като въртеше глава, щръкнала — из книжния кръг, стреляше по кучето и улучваше всеки път в бостанското плашило.

Кучето стоеше над склона и види се, не искаше да напада отново. Напълно задоволено от вкуса на Лапитуповия прасец, то въртеше опашка и широко се усмихваше, провесило розов блестящ език.

VI. Непредвидено обстоятелство

— Питайте доктор Гаспар Арнери — отговори гимнастикът Тибул на въпроса, защо е станал негър.

Но и без да питаме доктор Гаспар, можем да се досетим за причините. Нека си спомним: Тибул беше успял да се скрие от полесражението. Нека си спомним: гвардейците бяха устроили хайка подир него, те палеха работническите квартали, стреляха на „Площада на Звездата“. Тибул намери убежище в къщата на доктор Гаспар. Но и тук всяка минута можеха да го намерят. Опасността беше очевидна. Твърде много хора го познаваха по лице.