Тринадесетият съдебен заседател

Харди ги изгледа с уморена, изтормозена усмивка.

— Хайде, време да е да си вървите. Извън границите на имота ми. Отместете се, за да минем.

Никой от двамата не помръдна.

— Идвал си вкъщи да тормозиш жена ми. Мислиш си, че ще ти се размине хей така? — изръмжа Фил.

— Остави детето, задник. — Този „задник“, който повтаряше като някаква мантра, започваше да му лази по нервите. Обърна се назад към Франи, стиснала Винсънт в ръце. Беше почти готов да ги върне назад към колата и да се обади в полицията от първия уличен автомат. Почти готов.

— Трябва да си голям смелчага, щом се криеш зад детето — каза Фил.

— Махайте се оттук! — извика Франи, която се бе отърсила от първоначалното стъписване. Направи крачка встрани, за да заобиколи Харди, но той протегна ръка и я спря.

— Прибираме се — каза той. — Върви след мен.

Опита се да размърда Ребека, да я събуди, за да я остави на земята, но тя спеше дълбоко.

— Особено силни думи в устата на човек, който пребива жена си. Това не го може всеки. Иска се кураж. Истински мъж.

— Остави детето и ще ти покажа аз истински мъж.

— Заедно с Том, нали? Двамата срещу един. Това ли ти е смелостта?

— А каква е твоята, задник? — намеси се Том.

Харди се обърна към него.

— Разбери сам. — Изгледа го, размисли, реши да не предприема нищо и мина напред. — Разкарайте се оттук моментално или ще съжалявате, че сте се родили.

— Колко е лош!

Харди кимна.

— Не ме предизвиквайте.

Тръгна напред, Франи го последва. Фил и Том направиха крачка назад, в тревата. Харди пусна Франи пред себе си, за да я предпази отзад. Храбреци като тези като нищо можеха да хвърлят и камък.

Ръцете й трепереха и не успя да отключи вратата, така че той я отмести и завъртя ключа. Преди да влезе се обърна.

— Когато погледна през прозореца, по добре да не ви виждам. Отидете да се наспите, преди да сте загазили сериозно.

Фил вдигна пръст и изръмжа:

— Ако още веднъж се приближиш до жена ми…

Франи се почувства зле — след цял ден на слънце, след кавгата на стадиона и неприятностите пред дома им. Харди я накара да вземе хладен душ и се зае с децата. Сложи ги да спят, после целуна за лека нощ и жена си. Навън все още беше светло.

Седна на един стол, пусна си класическа музика и се зачете в „Кратка история на времето“, препоръчана му от Моузес и Ейб независимо един от друг. Черни дупки, големият взрив, може би дори Бог.

Но не можа да се съсредоточи.

Не беше в състояние да се освободи от мисълта за конфликта. Все още беше бесен, а нямаше къде да отиде. Как бяха разбрали къде живее? Беше дал на Нанси домашния си телефон — грешка. Мина му през ума, че е достатъчно да познаваш някой от телефонната компания, за да научиш всичко дори и за незаписан в указателя номер, а тя беше най-големият работодател в щата. Глупаво.

Започна да обмисля варианти, сред които и няколко незаконни. Да отиде до къщата на Фил с пистолет, за да му обясни по-убедително, че не желае повече да му се мярка пред очите? Да отиде без пистолет? Да се обади в полицията и да съобщи за побоя над Нанси? Да се оплаче от заплахите тази вечер? Спомни си думите на Глицки, че полицията в Сан Франциско вече не се занимава с такива неща.

Зачуди се как ли ще постъпи Фил с жена си, когато се върне вкъщи, без да е изпуснал парата. Какво ще стане, след като Том си отиде?

Вдигна телефона и набра номера на близкия участък. Може би тази вечер нямаха толкова работа, може би някой младок ще реши, че си струва да се докара пред шефа си, като свърши нещо извънредно. Нищо не губеше, само би могъл да помогне.

— Ало? Не, няма да ви дам името си — каза Харди. — И не е нищо спешно. Имам опасения и няма да е зле, ако има как да изпратите кола…

В „Шамрок“ не беше мъртвило, но все пак животът течеше бавно. Неделя вечер. Зад бара беше новият — заместникът на Харди. Музиката свиреше непрекъснато, не много силно — обикновената смесица от стар рок и ирландски балади.

На втората бира Харди стана и отиде пред мишената, за да премери сили с един от местните типове, на име Рони. Рони беше пианист в някакъв оркестър и имаше почивен ден. Освен това илюстрираше детски книжки и явно беше талантлив. Определено беше и достоен съперник пред мишената. Притежаваше и големи запаси сиво вещество.

— Работата е там — заяви той, — че ми е трудно да си представя как може брат и баща да оставят дъщеря си и сестра си, особено дъщеря си, да бъде екзекутирана за престъпление, което са извършили те.

— Екзекуцията още е далече. Ако се отърве, ще си остане само с неприятните моменти, които преживява сега.

— Доста неприятни са наистина. Да те съдят за убийство…

— Опитай да живееш с тях. Да видим кое ще предпочетеш… Може би просто не са имали късмет. Не са предполагали, че ще я арестуват и сега чакат да видят какво ще стане. — Харди отпи глътка бира и въздъхна.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — поклати глава Рони. — Възможно е да са се опитвали да убият и нея… цялото семейство… и по една случайност тя не си е била у дома. — Харди замръзна с вдигната нагоре ръка, стиснал стреличката. Рони беше умен. — Знаеш ли кой наследява всичко, ако от семейството не остане нито един жив? Мъжът й има ли други роднини? Които да са наследници?

— Не знам — поклати глава Харди. — Но това е дяволски хубав въпрос.

Запрати стреличката и тя се заби в очертанията на центъра.

— Добър изстрел — каза Рони.

— Не беше лош — съгласи се Харди.

25

— Той беше самият дявол!

Пени Роумън, майката на Мелиса — момичето, починало след несполучлив опит за аборт — вярваше в това. Не беше много възрастна, но някак си създаваше впечатление на много стара — сплъстена бяла коса, тежък грим. Беше с басмена рокля с дантелена яка, подходяща за ученичка, и както шляпаше с чехлите и с подноса за кафе в ръце, изглеждаше гротескно.

Мъжът й Сесил имаше подрязани мустаци, молив зад ухото и очила, беше със зелени памучни панталони.

— Пен — каза той, — може да е бил в ръцете на дявола, да е вършил работата на дявола, но…

— Беше дяволът.

Сесил сви рамене и поклати глава.

— За нас беше много тежко. Не можете да си представите.

— Съжалявам — каза Харди.

Още повече съжаляваше, че е дошъл тук, в този апартамент със стотина квадратни метра площ, чиито прозорци, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледаха от три репродукции в рамки, окачени на стената в малката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. Харди и Сесил бяха на канапето, а Пени — на креслото срещу тях. От масата се усмихваше голяма снимка на дъщерята Мелиса, монтирана в гравирана рамка.