Тютюн
Шрифт:
— Продължавай — каза Борис.
Той мина в съседния салон, където на един тезгях се бяха събрали сякаш на конференция почти всички изключени от гимназията ръководители на маркс-ленинските кръжоци. Приемането им в склада беше една от най-големите глупости на директора, който си въобразяваше, че думите „цар“ и „отечество“ можеха да трогнат дори джебчиите от криминалното отделение на затвора. При разглеждането на делото им изключените дадоха съмнително обещание да станат добри граждани, а това създаде такъв пристъп на патриотично великодушие у генерала, щото той още на другия ден ги прие на работа в „Никотиана“. Така тези нехранимайковци сполучиха да се отърват от затвора и сега сееха отново комунистическа зараза. Всичко това щеше да струва скъпо на фирмата. Но имаше и друго, което още по-силно вбесяваше Борис. Между тези типове се мъдреше
Двамата братя, големият и малкият, се втренчиха мрачно един в друг. Стефан беше навършил седемнадесет години и минаваше за най-хубавия от тримата синове на Редингота. Той беше висок, мършав, с черна коса и правилно лице с матов оттенък. Срещу него седеше някакво момиче с изпъкнали скули и чип нос. То имаше остри зеленикави очи, които гледаха присмехулно. Това момиче беше дъщеря на железничар и също изключено от гимназията. Останалите младежи, момичета и момчета, макар и по-дребни на ръст, не отстъпваха по дързост.
Когато Борис стигна до тезгяха им, те млъкнаха изведнъж и се съсредоточиха в работата си. Но имаше нещо предизвикателно и двусмислено в усърдието им. Лицата им си останаха присмехулни и самоуверени, движенията отсечени, гръбнаците изправени, а това сякаш оскърбяваше скъпоценната стока, която манипулираха. Когато трябваше да поемат листата от пазара или да предадат пасталите на денкчията, те правеха това с вирнати глави и небрежна усмивка, сякаш искаха да кажат: „Ние нямаме намерение да правим кариера от тази работа“.
„Гамени“ — гневно помисли Борис. През главата му мина редицата от полицейски мерки, които щеше да поиска от държавата срещу тях, ако станеше тютюнев магнат. В мрачното безсилие на своята бедност той беше обмислил дори това.
— Чистач!… — внезапно произнесе дъщерята на железничаря. — вие поставяте надясно счупени листа.
Тя вдигна един счупен лист и го показа на Стефан, който беше чистачът. Гласът й заедно с обръщението на „вие“ прозвуча условно, с явна цел да предизвика смях. Няколко младежи се изкикотиха. Стефан грабна счупения лист и го хвърли в купчината на левите капаци.
— Повече съзнание!… — назидателно рече девойката, а после внезапно преправи гласа си и викна пискливо като помощник-майстора: — Вие ядете хляба на фирмата „бадява“.
— Кучи синове! — добави някой с остър фалцет.
Кикотенето стана всеобщо и заля целия салон. Лицето на Борис се изкриви от гняв.
— Ще млъкнете ли? — яростно викна той. — Гамени!
— А майсторът възпитан господин ли е? — попита девойката.
— Вие го карате да се държи така — високо произнесе Борис. — У вас няма никаква съвест.
Настъпи мълчание, в което внезапно се чу гласът на Стефан.
— Слушай, момче — обърна се той към брат си. — Я не ставай толкова съвестен!… Човек би помислил, че си главен акционер във фирмата.
Борис направи няколко крачки към него, сякаш искаше да го удари, но се спря изведнъж. Стефан седеше неуязвимо от другата страна на тезгяха. Двамата братя се гледаха злобно, предизвикателно, готови да се хвърлят всеки момент един върху друг.
— Хулиган!… — изсъска Борис. — Не забравяй, че имаш дело в полицията.
— Ще помня винаги.
— А-ха, почваш пак?…
— Върви да докладваш.
Задушен от гняв, Борис тръгна към истифчийското отделение, искайки да избегне скандала.
„Истиф“ наричаха подготовката на тютюна за ферментиране. Истифът беше толкова важен, колкото и самата манипулация. Балите се поставяха да ферментират в различни положения — на „плака“ или на „побивка“, — за да придобият и запазят своя „таф“, или нормално съдържание на влага. Влажните бали поставяха в горните етажи, а сухите — в долните или в избата. Ако ферментацията не се извършеше правилно, тютюнът мухлясваше или изсъхваше. Тогава партидата се считаше за „изтървана“, което влечеше загуба в качеството и количеството й. Понякога изтърваните партиди се обезценяваха напълно. Ако някои от балите почваха да ферментират бързо, те овлажняваха и се затопляха. Тогава из се правеше „тарак“ — разхлабване на канапите, с които бяха вързани — или пък ги разваляха напълно и поставяха пасталите им да изсъхнат върху кръгли дъски — „текерлъци“. На
оставените да ферментират бали се правеше и „алабура“, която се състоеше в поставянето на долните отгоре и обратно, пак според състоянието на влагата, в която се намираха. За всички тия манипулации, чиято навременност също изискваше опитна преценка, се грижеха „истифчиите“ и техният шеф — „истифчибашията“. Във ферментационните помещения нямаше толкова прах, но затова пък тук миризмата на тютюна беше още по-остра и замайваща. Вентилатори тук изобщо не се допускаха, тъй като вкараният въздух можеше да повреди тафа. Дори прозорците, които бяха малки, квадратни, затворени с кепенци и плътни пердета, се отваряха само в определени часове на деня. В тия грамадни, полуосветени с електричество помещения ферментираха стотици хиляди килограми тютюн. Балите излъчваха цяла гама от миризми, в която опитното обоняние можеше да различи дисонансите на мухъл и спареност от хармоничното благоухание на смолисти вещества и етерни масла. Само никотинът не издаваше миризма. Невидимата му отрова действуваше главно в салоните за манипулация, така че истифчиите бяха по-запазени. Но имаше трагедия и в техния занаят. Отначало на всеки истифчия се поверяваха по триста или четиристотин бали. С напредването на ферментацията обаче грижата около балите намаляваше и този брой се увеличаваше постепенно до две хиляди, за да се не товари с излишни разноски „каймето“ — средната цена на изработения тютюн. Тогава истифчибашията намаляваше броя на подчинените си, като уволняваше излишните работници и задържаше само ония от тях, които жертвуваха най-усърдно здравето си за печалбите на фирмата.Борис обиколи етажите, извади тефтерчето си и задраска имената на четирима души, които истифчибашията щеше да уволни днес. Спиридонов не трябваше да забележи излишни работници в склада.
III глава
— Колко е сега? — попита Зара.
— Виж показателя!… — отвърна басово мъжът, който седеше зад кормилото. — Деветдесет километра… Дребна работа.
— Чудесно!… Направете ги сто.
— Папа, не се вдетинявай — внезапно предупреди Мария.
Свистенето на вятъра отнесе думите й, но Спиридонов долови ясно сърдития тон на дъщеря си, който го накара веднага да намали скоростта. Стрелката на циферблата се завъртя на петдесет километра в час — смешна скорост за автомобил по добре поддържано и право шосе.
— Мария, боиш ли се? — разочаровано произнесе сочният глас на Зара.
Той беше кадифен и звънлив. Тембърът му подчерта сухата острота в гласа на Мария.
Зара усмихнато се обърна назад. Мургавото й лице имаше чертите на одалиска. То бе красиво, порочно и лекомислено, с цветната яркост на Lady’ Home journal, който беше единственото й четиво. Светлосиният тюрбан, омотан около главата й, засилваше тази яркост и подчертаваше безупречната елегантност на костюма й. Върху ревера на сакото й човек очакваше да види значката на американския колеж в Цариград, но подобна безвкусица не можеше да се допусне от дъщерята на бивш депутат. Прочутият колеж трябваше да личи по неуловимото съвършенство на личността. Думите на Зара бяха игрив упрек срещу хладната наблюдателност на Мария и знак към Спиридонов, че играта продължаваше.
Тя беше почнала тази игра отдавна, след дълги колебания, с известна мудност — дано станеше нещо, което да я осуети — и преди два дни беше стигнала до решителната й фаза, която се изрази в това пътуване. „Върви“ — помисли тя с горчиво доволство, а после съзна, че бе невъзможно, недопустимо да не върви. С възрастта на Спиридонов тя можеше да се примири — макар да наближаваше шестдесет години, тялото му беше още изправено и здраво, а в орловия нос и хищните очи на едрото му лице имаше някаква пиратска красота. Но той беше баща на Мария и това я смущаваше. Какво проклето положение!…
Зара се замисли мрачно върху паричните въпроси в къщи и съзна изведнъж, че нямаше друг изход. Дълговете на баща й бяха пораснали катастрофално, а пенсията му и продажбата на последните бижута едва стигнаха да посрещнат нуждите й на елегантно момиче през летния сезон. Тя беше загубила и надеждата да се омъжи за приличен млад човек и вече отдавна обръщаше погледа си към други възможности. Под приличен човек тя разбираше богат и весел мъж, лишен от пуританската ограниченост на дребната буржоазия. Но тия мъже напоследък бяха поумнели значително и предпочитаха да правят изисканите момичета от бедния хайлайф свои любовници вместо съпруги.