Тютюн

Върху олющената врата на един от апартаментите стоеше месингова плочка с името на собственика — някакъв адвокат, — а под нея — визитната карта на Павел. На картичката бе добавено с ръкописни букви: „Курсове и частни уроци по латински.“ Павел беше завършил романска филология.

Лила позвъни нерешително. От вътрешността на апартамента се чуха бързи женски стъпки. След малко вратата се отвори и зад нея се показа девойка с тъмни очила. Лицето й накара Лила да изпита смесено чувство на изненада, тревога и раздразнение.

— Тук ли е господин Морев? — глухо попита тя.

— Почакайте да проверя!… — звънливо отговори девойката.

Тя изчезна във вътрешността на апартамента, но се върна след малко и каза любезно:

— Заповядайте в хола!… Господин Морев се бръсне. Ще дойде веднага.

Лила влезе в малкия, скромно нареден хол. Сега тя съжаляваше, че дойде. Раздразнението, което изпитваше преди малко, се превърна в остра, горчива мъка. И тази мъка идваше от гладкото като порцелан лице на девойката, от хубавата й модна рокля, от червения маникюр върху пръстите й, които не бяха докосвали никога пране, немити чинии или тютюневи листа.

Лила седна с досада върху едно от креслата в хола.

— Да не сте роднина на господин Морев? — попита девойката.

— Не, не съм — отговори Лила.

— За латински ли идвате?

— Не. По друга работа.

Девойката млъкна смутено. Лила видя, че тя бе почти дете — нямаше повече от седемнадесет години, — но тъмните очила, с които прикриваше късогледството си, я правеха да изглежда по-възрастна. Въпреки това раздразнението й се засили. „Тази гъска е влюбена в Павел“ — гневно помисли Лила, като забеляза любопитството, с което момичето я разглеждаше. Значи, това бе Павел Морев, партийният другар, комунистът, когото обичаше!… Сега го виждаше под най-лошата светлина: фразьор, конте, любовник, който бе избрал квартира в семейство с младо момиче. Отношението му към партията, разколническата му дейност й се сториха още по-черни отпреди. В гърдите й пламна хладната омраза към враждебния свят, която сега тя пренесе върху Павел и това момиче.

— Вие сте сигурно от града на господин Морев?… — продължи девойката, водена от някакво бездънно любопитство.

— Да — намръщено отговори Лила.

— С какво се занимавате?

— Работничка съм.

— А, тъй кажете!… — одобрително произнесе девойката.

Върху лицето й се появи усмивка, която разкри два реда ситни бели зъбчета.

— А вие с какво се занимавате? — попита Лила.

— Бях ученичка в гимназията, но ме изключиха. Сега следвам курсовете на свещеник Михайлов.

— Защо ви изключиха?

— Една сутрин отказах да прочета молитвата!… Това беше глупаво, разбира се… Баща ми казва, че човек не трябва да си опропастява образованието заради някаква молитва.

Лила си спомни повода на своето изключване: бе нарекла директора на гимназията фашист. И това геройство бе толкова безсмислено, колкото отказът на девойката да прочете молитвата.

— С какво се занимава баща ви? — попита тя.

— Той е адвокат. Защищава дела на комунисти.

Лила погледна с недоверие маникюра, роклята и хубавите обувки на момичето. Стори й се, че ако това същество не провокираше и не лъжеше, бе в най-добрия случай смешно подражание на прогресивна ученичка.

— Вие навярно участвувате в работническото движение? — рече девойката.

— Не — сухо отговори Лила. — Аз не се интересувам от политика.

— Как така?… Нали сте работничка?

— Работничка съм, но имам достатъчно други грижи.

— Може би искате да се омъжите?

— Не разбирам защо трябва да ми казвате всичко, което ви дойде на ум за мене — гневно произнесе Лила.

Лицето на девойката изрази доброжелателство и наивно, детинско нахалство.

— Аз правя това, защото ви обичам — неочаквано заяви тя. — Вие сте другарката Лила, нали?… Познах ви веднага!… Другарят Морев ни е говорил много пъти за вас.

Лила нема време да се опомни. Във вестибюла влезе Павел. Той бе облечен с износен халат, а в ръцете си държеше кърпа за лице и принадлежности за бръснене.

— Другарю Морев!… — без да се смущава, рече девойката. — Защо не сте ни казали досега, че Лила е толкова хубава?

— Защото хубавите неща се показват сами — отговори Павел. — Но ти пак не удържа езичето си и някой ден, честна дума, ще те напляскам за това. Здравей!… — обърна се той към Лила. — Влез в стаята ми!…

Кипнала от гняв, Лила тръгна към отворената врата, която й посочи Павел. Стаята му беше широка, изобилно огрята от слънцето. В нея имаше много книги и вехти изтърбушени мебели.

— Какво значи всичко това?… — яростно изсъска Лила, когато той затвори вратата.

— Успокой се… Ще ти обясня. Той почна да бърше усмихнато бръснарските си принадлежности.

— Какво е това семейство?… — Лила се задъхваше от гняв. — Какъв е този адвокат.

— Много добър партиен другар… Един от тия, които вие наричате „тесняци“ и считате за прокажени, понеже не се съгласяват с глупостите ви… Той е вдовец, а момичето е негова дъщеря.

— Кой ти даде право да говориш пред непознати хора за отношенията ни?… Кой ти позволи да ме излагаш като своя любовница?

Очите на Лила продължаваха да изпущат светкавици от гняв.

— С нищо не съм те изложил. — Павел почна да тръска четката за бръснене. — През зимата, когато мислех да се оженим, ги помолих да ми отстъпят още една стая. Те се съгласиха… Апартаментът е голям и щяхме да се наредим добре.

Нещо остро, горчиво и горестно прониза сърцето на Лила. Ала тя потисна забравения копнеж да създаде семейство и рече задъхано:

— Ти си въобразяваш, че аз ще зарежа партийната работа, за да ти кърпя чорапите и гладя ризите, нали?… За да се превърна в сладникава, буржоазна съпругичка, нали?… Да гледам как всеки ден тази бъбрива и глупава кукла, която е влюбена в тебе, те поглъща и търси с очите си!… Семейният триъгълник, това е твоят идеал в живота, нали?

Той се изсмя:

— Не предполагах, че можеш да ме ревнуваш от едно дете.

— О, бъди спокоен!… Не те ревнувам!… Нито ме интересува дали тази напарфюмирана гъска е вече твоя любовница, или не… Но просто виждам, че съвсем правилно са те изключили от партията. Сега разбирам и лекомислието, с което се опита да разрушиш единството й.

— Не, нищо не разбираш!… — мрачно произнесе Павел, като запали цигара.

— Значи, тук се обсъждат идеите на Задграничното бюро за широка платформа?… — попита тя. — За съюзници от дребната буржоазия, за благоразумно офейкване от опасните акции и тъй нататък!

— Обсъждат се долу!… — кипна той. — Това се иска и от работниците, но вие сте слепи и не го виждате… А офейкването от акциите е подлост, която измисляш сега.

— Комунистите трябва да бъдат добре облечени, бръснати и засмени… — горчиво продължи Лила. — Какво беше още?… Ах, да!… Трябва да бъдат заобиколени и с красиви буржоазни момиченца. Това пак ли се иска отдолу?

— Не ти ли е съвестно да изопачаваш? — презрително попита той.

— Не, не ми е съвестно!… — озъби се тя. — Защото нещо ме боли… Боли ме ужасно, много повече, отколкото предполагаш… И болката иде от това, че ако днес си фракционер, утре ще станеш търгаш като брат си, а в други ден — враг на работническата класа.