Тютюневият човек
Шрифт:
Постепенно цялата художествена литература, събрана в кабинета на баща ми — а тя бе огромна, — премина в моята стая. Много по-късно, когато вече не живеех при него, получих и литературата по изобразителни изкуства — редки издания и скъпи разкошни албуми. Между нас казано, това бе от моя страна живо изнудване, тъй като баща ми работеше с тия книги, а аз тогава главно им се любувах. Но Стария само кимна в отговор на молбата ми и томовете се преселиха от вехтите олющени шкафове в новата ми квартира, където малко по-късно бомбардировките превърнаха в пепел облагата от некрасивия ми жест. Книгите бяха единствените вещи, към които баща ми изпитваше привързаност, една здраво вкоренена привързаност, която все
Книгата беше и единственото нещо, за което Стария бе готов да отдели средства без възражения и мръщене. Не си спомням да съм му поискал някога пари за книга и да е отказал или да е отвърнал с обичайното си за други случаи „ще видим“, което на неговия език означаваше „не разчитай твърде“. Когато през 1938 у нас започнаха да се получават съветски книги, аз носех в къщи каталозите и подчертавах изданията, които исках да изпиша, а баща ми ги преглеждаше, добавяше още някои заглавия и даваше необходимата сума.
За всички останали разходи — с изключение на най-необходимите — баща ми бе по-скоро труден. Той смяташе, че е развращаващо един човек да разполага с пари, преди още да се е научил да ги печели. Пет лева за кино можеха да му се поискат без особен риск не по-често от веднаж седмично и преди това да стане, ние дълго се съветвахме и пазаряхме с брат ми кой от двамата да се нагърби с деликатната мисия. Други разходи за удоволствия изобщо не се предвиждаха.
Стария не само не бе скъперник, но не беше и особено пестелив човек и ако проявяваше известна твърдост по финансовите въпроси, правеше го единствено в интерес на възпитателната роля, която след смъртта на майка ми бе легнала върху плещите му. Спомням си още как една едничка заран се осмелих да му поискам пари за баничка.
— За какво ти е баничка? — вдигна вежди баща ми, като че бях поискал не баничка, а вещ с неизвестно предназначение.
— Ами за закуска през голямото междучасие.
— Банички ядат само глезените деца на богаташите. А в това време бедните гризат филийката с чубрица. Тебе няма ли да те е срам да се тъпчеш, докато други наоколо преглъщат слюнката си?
Кварталът около „Докторската градина“, дето живеехме тогава, бе през ония години богаташки квартал. Баща ми гледаше с мълчаливо презрение на обитаващите в съседство парвенюта и „силни на деня“ и не одобряваше инцидентното ми другаруване с някои техни синчета, макар по обичая си никога да не ми поставяше забрани. Веднаж, когато бях ходил у един свой съученик, дете на бивш министър, и се оплаках, че е отказал да ми даде някаква книга за четене, Стария забеляза:
— Защо ходиш там? Не виждаш ли, че се унижаваш? Баща ти не е нито бивш, нито бъдещ министър, така че няма какво да ходиш там.
Като говоря за възпитателна роля, съвсем нямам предвид, че Стария се бе превърнал в нещо като бавачка. Всъщност той продължаваше да си седи все там, дето му беше мястото за цял живот — пред бюрото и над ръкописите, и сякаш ни оставяше да вършим каквото си щем. И все пак по някакъв неуловим начин, с помощта на бегли и уж случайни въпроси по време на обеда или с краткотрайни прескачания до нашата стая, когато си учехме уроците, той бе напълно в течение на работите ни и винаги съумяваше да ни въздействува, понякога с думи, а понякога с мълчанията си.
Мълчанията му бяха за нас най-страшното. Те траеха по цяла седмица и означаваха, че провинението ни е преценено като тежко. В такива периоди Стария преставаше да употребява дори обичайните си „да“ и „не“ и над целия дом лягаше непоносима тягост. Не се решавахме да искаме прошка и да обещаваме „няма вече“. Той не бе ни научил на подобни маниери, защото ги смяташе за унизителни и защото не отдаваше голямо значение на словесните декларации. Инквизицията на безмълвието
се прекратяваше само когато се случеше по време на обеда да кажеш примерно:— Днес ме изпитаха по аритметика и получих пет.
— Хубаво… — промърморваше Стария. И макар това „хубаво“ да бе изричано с половин уста, то вече предвещаваше скорошно разведряване.
Той ни респектираше не с плесници, към които никога не прибягваше, нито дори с обстойни иззидания, а само с принципността си, като при всеки случай ни даваше ясно да осъзнаем кое е хубаво и кое — лошо, и още по-ясно да разберем, че лошото той не търпи нито у себе си, нито у другите. Най-лоши неща за него бяха мързелът и егоизмът. Но лоши бяха и лъжата, грубостта, самохвалството, нечистотата във външността, в поведението или в езика.
— Тази дума е неприлична дума. Тя е грозна и по смисъла, и по звученето си — ще каже той, когато някой от нас изтърси току-що научения уличен лаф.
И тая бележка беше достатъчна, за да престанем да кокетираме с лафа.
Когато брат ми постъпи в академията и за пръв път се яви на изпит по история на изкуството, баща ми му писа двойка.
— На другите за такъв отговор не пишеш двойка — осмели се да забележи брат ми, когато се върна в къщи.
— Вярно. На чуждите синове за толкова знания пиша четири. Но понеже ти си мой син, а не чужд, писах ти слаб — отвърна невъзмутимо Сгария.
Подтекстът беше достатъчно ясен, обаче брат ми все още не можеше да надвие огорчението си:
— Ама нали за всички трябва да има еднаква мярка…
— Еднаквата мярка я държи в джоба си само господ. Аз не съм господ. Когато се яви някое момче, което, за да следва, е принудено да мие чинии в ресторанта, не мога да искам от него това, което съм длъжен да искам от тебе, дето имаш подръка толкова енциклопедии.
От всички енциклопедии, които ни бяха подръка, ние използувахме най-много оная, която се наричаше Николай Райнов. Щом срещнехме някаква непозната дума или неизвестно име, щом ни потрябваше някоя дата или събитие, ние се изправяхме пред бюрото на Стария в очакване да допише фразата си.
— Какво има?
— Преведи ми, ако обичаш, това изречение…
Или:
— Какво значи „азимут“?
И баща ми се навеждаше над „Анабазиса“ или търпеливо почваше да обяснява какво значи „азимут“. Той бе в състояние да отговаря изчерпателно на най-различни въпроси от най-различни области. Владееше всички европейски езици, и древните, и новите, с изключение на скандинавските и на унгарския. Бе ги изучил сам, с помощта на ръководства, и макар че не ги ползуваше говоримо — говоримо той рядко ползуваше и родния си език, — но ги владееше достатъчно, за да чете без речник. Четеше с увлечение и художествена литература, и книги по изкуството, и трудове за специалисти по история и археология, по ботаника и астрономия, по философия и социология, по психология, етика, история на религиите и какво ли не. Понякога се случваше естествено въпросът ни да засегне нещо забравено или неизвестно на Стария. Но в такива мигове той само вдигаше опушените си от тютюна пръсти, което означаваше „чакай“, разтваряше някой от шкафовете и след минута намираше необходимия за справката том.
Живата енциклопедия не бе предназначена само за семейно ползуване. При Николай Райнов идваха всякакви хора, често съвсем непознати, за да търсят най-различни упътвания във връзка с научните си трудове, дисертации или самообразователни нужди. Ако посетителят имаше нещастието да се яви в неподходящ час, рискуваше най-много да бъде отпратен с молба да дойде подир един или два дни. Баща ми смяташе, че е безнравствено да отказваш на други знанията, които сам си получил от други. И, което беше още една негова черта, винаги изразяваше ясно личното си мнение, но никога не го натрапваше.