Владетелката на замъка

Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.

— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.

Тя го направи с огромно желание.

Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.

— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.

— Така ли?

— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.

— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.

— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.

— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.

— В никакъв случай — обадих се аз.

— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.

Погледнах часовника си и казах:

— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.

— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.

— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?

На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.

— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.

Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.

— Моля те, папа… — започна тя.

— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво каза гувернантката ти.

Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.

В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:

— Защо трябва да разваляте всичко?

— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?

— Можем да четем по всяко време…

— Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време — отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.

— Хайде — продължих, — имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.

Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.

Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:

— Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.

— Не знам за кого говориш, Алвиън.

— Знаете — обвини ме тя. — Знаете, че говоря за баща си.

— Що за измишльотини — промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. — Хайде, губим време.

Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на Алвиън.

Тази вечер, когато Алвиън си легна, аз излязох да се разходя в гората. Бях започнала да приемам гората за свое убежище, за място, където мога на спокойствие да си мисля за живота си и да се питам какво ще е бъдещето ми.

Денят беше пълен със събития и беше приятен, докато се появи Конън Тремелин и наруши покоя. Чудех се дали състоянието на имотите му не го кара да отсъства дълго, наистина дълго, а не само за няколко дни. Мислех си, че ако го нямаше, щях да имам шанса да превърна Алвиън в щастливо малко момиченце.

Забрави този мъж,предупреждавах себе си. Избягвай го, когато е възможно. Не можеш да направиш повече.

Но дори и когато го нямаше, Конън Тремелин нахлуваше в мислите ми.

Останах в гората, докато се смрачи. След това се върнах в къщата и няколко минути след като бях влязла в стаята си, Кити почука на вратата:

— Мислех, че те чух да влизаш, госпожице, — каза тя. — Господарят пита за тебе. Ще да е в библиотеката.

— Тогава заведи ме там — казах й аз. — Никога не съм била в това помещение.

Щеше ми се да си среша косата и да се пооправя малко, но имах чувството, че Кити непрекъснато се вглежда и търси определено нещо в отношенията ни, а пък аз не исках да си мисли, че се кипря, преди да се появя пред господаря.

Тя ме заведе в едно крило на къщата, където още не бях ходила и което отново ми напомни колко огромна е Маунт Мелин. Явно това бяха помещения със специално предназначение, защото бяха по-луксозни от всички стаи, която бях видяла досега.

Кити отвори една врата и оповести с типичната си глуповата усмивка:

— Госпожицата е тук, господарю.

— Благодаря ти, Кити — каза той и допълни, — влезте, госпожице Лий.

Седеше до маса, отрупана с подвързани в кожа книги и документи. Единствената светлина в стаята идваше от розовата кварцова лампа върху масата.

— Седнете, госпожице Лий.

Помислих си, че е разбрал за костюма за езда на Алис. Сигурно е бил шокиран и сега ще ми каже, че моите услуги повече не са необходими.

Вдигнах гордо, дори надменно, глава и зачаках.

— Беше ми интересно да разбера днес следобед — започна той, — че вече сте се запознали с господин Нанзълок.

— Наистина ли? — учудването в гласа ми не беше преднамерено.

— Разбира се — продължи той, — неизбежно щяхте да се срещнете рано или късно. Той и сестра му са постоянни посетители в нашата къща, но…

— Вие смятате, че не е необходимо той да познава гувернантката на дъщеря ви — добавих аз бързо.

— Госпожице Лий, дали е необходимо или не — укори ме той, — можете да решите само вие или той.

Смутих се и казах, заеквайки:

— Предположих, че сте си помислили, че тъй като съм гувернантка, не ми подхожда да… Да влизам в равноправни отношения с приятел на вашето семейство.

— Моля ви, госпожице Лий, не ми приписвайте думи, които не съм имал намерение да изричам. Уверявам ви, че си е напълно ваша работа с кого сте приятели. Но би могло да се каже, че вашата леля ви е поверила на моите грижи, когато ви е изпратила под моя покрив, и затова ви помолих да дойдете, за да ви предложа съвет за нещо, което се страхувам, че е доста деликатно.