Владетелката на замъка

— О, скъпа! — въздъхна леля Клара. — Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? — В гласа й се промъкна боязън. — Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.

— Имайте ми доверие — успокоих я аз.

— Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?

— Не — рязко отвърнах аз. — В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.

— Колко сте права! — засмя се леля Клара. — Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.

— Не бива да се терзаете — казах аз. — Посъветвали сте я да извърши онова, което сте смятали, че е най-добро за нея. Освен това човек сам определя съдбата си, убедена съм в това.

— Така ме успокоихте, г-це Лий, много съм ви благодарна. Ще останете ли за чая?

— Много мило от ваша страна, но искам да се прибера, преди да се мръкне.

— Разбира се.

— През този сезон се стъмва рано.

— В такъв случай не бива да ви задържам повече. Г-це Лий, бих ви помолила да доведете Алвиън, щом се оправи.

— Обещавам ви.

— Вие също сте винаги добре дошла в моя дом.

— Благодаря ви за приятно прекараните часове.

Страхът отново се завърна в погледа й.

— Надявам се, че всичко ще си остане между нас.

Уверих я в това. Подозирах, че обсъждането на не съвсем дискретни теми доставя огромно удоволствие на очарователната възрастна дама, но всеки си има своите малки пороци.

Тя ме изпроводи до вратата.

— Беше ми толкова приятно да разговарям с вас. И не забравяйте! — Сложи пръст на устните си, а очите й заблестяха дяволито.

Повторих жеста й, възседнах коня и потеглих към Маунт Мелин.

През целия път размишлявах върху тайните, които узнах през този ден.

Наближавах селото, когато ми дойде наум, че Джили е сестра на Алвиън по баща. Спомних си рисунките на възпитаницата ми.

Значи Алвиън знаеше истината. Или само я подозираше? Дали не се опитваше да прогони съмнението, че Джефри Нанзълок е неин баща, а Джили — нейна сестра? Дали огромното й желание да спечели сърцето на Конън бе израз на копнежа й да бъде приета като негова дъщеря?

Много ми се искаше да ги измъкна от това тресавище, до което ги бе довело лекомислието на Алис.

Мога, казах си, и ще го направя.

Внезапно се сетих за Конън и лейди Треслин и ме обзе тревога. Как можех да храня такива безумни надежди? Можех ли аз, обикновената гувернантка, да посоча на Конън пътя към щастието?

Наближаваше Коледа и всички бяха обладани от празничното оживление, което добре помнех от детските си години.

Кити и Дейзи непрекъснато си шушукаха, а г-жа Полгри разправяше, че щели да я подлудят, защото не правели нищо, макар че това не беше вярно, защото иначе щеше да се забележи. Тя се разхождаше из замъка, въздишаше, че едно време не било така, клатейки неодобрително глава. Въпреки това и тя беше оживена и нетърпелива.

Времето беше топло, сякаш настъпваше пролетта, а не зимата. В гората вече цъфтяха иглики.

— О, и друг път съм виждал иглики през декември — казваше Тапърти. — В Корнуол пролетта идва рано.

Направих малък списък на коледните подаръци. Трябваше да купя по нещо за Филида, семейството й и за леля Аделаид, ала най-вече си мислех за обитателите на Маунт Мелин. Нямах кой знае какви разходи и бях спестила по-голяма част от припечеленото като гувернантка.

Един ден отидох в Плимът, за да купя коледните подаръци. Купих книги за Филида и семейството й, а за леля Аделаид — красив ешарп и им ги изпратих по пощата. Дълго време избирах подходящи подаръци за обитателите на Маунт Мелин. Най-сетне се спрях на шалове за Кити, Дейзи и Джили — съответно червен, зелен и син. За г-жа Полгри купих бутилка уиски — бях сигурна, че това ще й достави най-голямо удоволствие, а за Алвиън — разноцветни носни кърпички с избродирани инициали.

Останах много доволна от покупките си. Разбрах, че очаквам Коледа също така трескаво като Дейзи и Кити.

Времето бе все така меко. На Бъдни вечер помогнах на г-жа Полгри и момичетата да украсят замъка.

Предишния ден мъжете бяха донесли бръшлян, бодлива зеленика, чемшир и лаврови клони. Покрихме колоните на балната зала със зеленина. Дейзи и Кити ми показаха как се правят коледни венци — вплитахме две жилави пръчки една и друга и ги извивахме на обръч, който украсявахме с борови клонки и зеленика; закачахме портокали и ябълки на венеца и го слагахме на някой прозорец.

Мъжете мъкнеха огромни цепеници за камините. Замъкът ехтеше от смях и веселие, докато слугите украсяваха тяхната „бална зала“ за празника.

Ние ще танцуваме тук, а господарите — в голямата зала — рече ми Дейзи. Питах се на кой от двата бала ми беше мястото — май нито на единия, нито на другия.

— Бога ми! — възкликна Дейзи. — Как шъ издържа още цял ден. Миналата Коледа не празнувахме много-много, щот нали бяхме в траур зарад госпожата. Ама ний слугите пак си прекарахме добре — пийнахме си джин и бира, хапнахме си свинско и овнешко, че и свински суджук. Че то къв празник е без свински суджук!

Дразнещ аромат на печено изпълваше цялата околност. Тапърти, Били Трихей и конярите току се приближаваха до вратата на кухнята само да подушат апетитната миризма. И г-жа Тапърти бе дошла, за да помага. А обикновено спокойната и изпълнена с достойнство г-жа Полгри изобщо не приличаше на себе си. Щъкаше нагоре-надолу, разгорещена, със зачервено лице, бъркаше, месеше и точеше традиционните коледни баници.

Призоваха ме и мен да помагам.

— Я хвърляйте по едно око на таз тенджера, госпойце, и кат заври, веднага обаждайте. — Възбудата на г-жа Полгри растеше и заедно с това диалектът й ставаше все по-неразбираем. Смисълът на голяма част от бодрите закачки, които се разменяха в кухнята, остана скрит за мен.

Усмихвах се пред огромната купчина златисто-кафяви коледни банички, току-що излезли от фурната и ухаещи на месо, лук и подправки. Точно в този миг в кухнята влетя Кити с вика:

— Госпожо, дойдоа коледарите.

— Че к’во чакаш, ма, глупачке, що не ги покани — извика г-жа Полгри, съвсем забравила за достолепието си, и изтри потта от челото си. — Не знайш ли, че няма да имаш късмет, кат ги караш да стоят вънка?

Тръгнах подир нея към преддверието, където ни очакваше развеселена група селски моми и ергени, които пееха традиционна коледна песен. Всички подехме мелодията.